Контролираното безумие

/От Силата на безмълвието, Карлос Кастанеда/

В изкуството на прикриването — продължи дон Хуан — съществува техника, която магьосниците ползват активно: контролираното безумие. Магьосниците твърдят, че за тях контролираното безумие е единственият начин да се справят със себе си (когато са в състояние на разширено съзнание и възприемане), а също така и със света на ежедневието.

Дон Хуан обрисува контролираното безумие като изкуството на контролираната заблуда или изкустбото да се преструваш, че си изцяло погълнат от дадено действие — да се преструваш така добре, че никой да не може да го отличи от истината, контролираното безумие не е отявлена измама, каза ми той, а изтънчен, артистичен начин да се откъснеш от всичко наведнъж, оставайки същевременно неразделна част от всичко.

— Контролираното безумие е изкуство — продължи дон Хуан, — едно опасно и трудно за овладяване изкуство. Много магьосници нямат кураж да се заловят с него не защото по начало има нещо не наред в това изкуство, а защото изучаването и практикуването му отнема много сили.

Погледнах го с изненада. Той спря да говори и се взря в мен с дяволити очи.

— Когато се захващаме с магьосничеството, личността ни вече е оформена — каза той и сви рамене, изразявайки примирение, — тъй че можем само да практикуваме конт ролираното безумие и да се смеем над себе си.

Обзе ме съчувствие и аз го уверих, че за мен той в ника-къв случай не е дребнав и неискрен.

— Но това е моята основна индивидуалност — настоя дон Хуан.

Аз пък настоях, че не е така.

— Прикривачите, които практикуват контролирано безумие, вярват, че що се отнася до индивидуалността, цяла та човешка раса се дели на три категории — каза той и ми се усмихна както винаги, когато неочаквано ме насаждаше на пачи яйца.

— Това е абсурд — възразих аз. — Човешкото поведение е твърде сложено, за да бъде категоризирано така просто.

— Прикриваните пък твърдят, че ние не сме чак толкова сложни, колкото си въобразяваме — каза той, — и че всички принадлежим към една от трите категории.

Избухнах в нервен смях. Обикновено бих приел подобно твърдение като шега, но тъй като този път съзнанието ми бе извънредно ясно, а мислите — горчиви, почувствах, че той наистина говори сериозно.

— Сериозно ли? — попитах аз, колкото успях по-учтиво.

— Съвършено сериозно — отговори той и се разсмя. Смехът му ме поотпусна. А той продължи да обяснява системата на прикривачите за класифициране. Дон Хуан каза, че хората от първата категория са: изрядни секретари, помощници, компаньони. Те са с много непостоянна индивидуалност, но непостоянството им не е благодатно. Услужливи са, грижовни домошари, донякъде находчиви, с чувство за хумор, възпитани, благи и деликатни. С други думи — най-прекрасните хора, които човек може да срещне, но с един огромен недостатък: не могат да действат самостоятелно. Този вид хора изпитват постоянна нузкда някой да ги направлява. Под нечие ръководство, независимо колко брутално или антагонистично може да е то, те са направо изумителни. Оставени сами на себе си обаче загиват.

Хората от втората категория съвсем не са приятни. Те са дребнави, отмъстителни, завистливи, ревниви, егоцентрични. Говорят единствено за себе си и обикновено изискват от другите да се съобразяват с тях, винаги вземат инициативата в свои ръце, дори ако това не им е много изгодно, винаги са неспокойни и не знаят какво е отдих. Чувстват се несигурни и вечно недоволни, колкото по-несигурни са, толкова по-зли стават, фаталният им недостатък е, че и човек биха убили само и само да са начело.

В третата категория влизат хората, които не са нито добри, нито зли. Не служат никому, нито пък се налагат над другите. По-скоро са безучастни. Имат възвишена представа за самите себе си, произлизаща единствено от мечтите и самозалъгването им. Ако в нещо са все пак нео-бикновени, то това е във вечното им очакване нещата да се наредят от само себе си. Очакват сбетът да ги открие и позори. Осбен това притежават удивителната способност да си въобразяват, че държат в ръцете си „ключа за велики дела“, които са само във временен застой и които те постоянно обещават да извършат, но така и не успяват, защото всъщност са извън техните възможности.

Дон Хуан каза, че самият той определено принадлежи към втората категория. След това ме помоли сам да определя собствената си категория, от което аз направо подскочих. Дон Хуан се присви от смях. После отново ме прикани да се самокласифицирам и аз с неохота предположих, че може би съм някаква комбинация и от трите категории.

— Не ми пробутвай този номер с комбинацията — каза той все още през смях. — Ние сме прости същества и всеки от нас спада към един, само един от трите вида. И що се отнася до мен самия, аз считам, че ти принадлежиш към втората група. Тях_ прикривачите _ги наричат „пръдни“.

Исках да възразя, че схемата му на класификация е унизителна, но се спрях своевременно, вместо това казах, че ако наистина съществуват само три вида индивидуалност, то всички ние сме уловени в една от тези три категории за цял живот, при това — без надежда за прекласификация или спасение. Той се съгласи, че е точно така. С изключение на това, че все пак има спасителен изход. Магьосниците отдавна знаели, че само нашето себеотражение попада в една от трите категории.

— Проблемът ни е, че се взимаме твърде на сериозно — каза той. — в която и категория да попада нашата самопредстава, това се дължи изключително на факта, че имаме самомнение. Ако не бяхме така самомнителни, попадането ни в една или друга категория би било без значение. Аз вина ги ще си остана „пръдня“ — продължи той, като целият се тресеше от смях. — както и ти. Но аз сега съм пръдня, коя то не се взима на сериозно, докато ти все още се взимаш!

..........

Той каза, че и двамата представляваме показателен пример за отвратителната ни човешка склонност да се щадим, проявявайки снизходителност към самите себе си. За щастие неговият благодетел в качеството си на изумителен прикривач не го жалел.

Дон Хуан каза, че по време на нощните им излети в планината нагуалът Хулиан им изнасял обстойни лекции за естеството на самомнението и за преместването на събирателната точка. За нагуала Хулиан самомнението било „ламя с три хиляди глави“ и човекът можел да се изправи срещу нея и да я унищожи по всеки един от следните три начина: първият бил да се отсича всеки път по една от глави-те на ламята, вторият — да се достигне онова състояние на мистериозно съществувание, наричано „зона на безжалостност“; което унищожавало самомнението чрез бабно изтощение от „глад“; и третият бил да се заплати за миг-новеното унищожение на „трихилядоглавата ламя“ със собствената ни символична смърт. Нагуалът Хулиан им препоръчал третия вариант, но подхвърлил на дон Хуан, че може да се счита за истински щастливец, ако въобще има възможност да избира. Обикновно духът сам решавал по кой път да тръгне магьосникът, а дълг на магьосника било да следва това решение.

...........

Подхвърлих, че обредността ужасно ме привлича и че според мен ритуалите помагат най-много за концентриране на вниманието. Дон Хуан се замисли, каза, че видял как моето тяло в качеството си на енергийно поле притежава една черта, типична за магьосниците от древността — ярко блестяща област в долната дясна страна на сияйния пашкул. Тази сияйност, каза той, е свързана с находчивостта и показва склонност към морбидност. Злите магьосници от миналото, отдадени на тъмната страна на магьосничеството, с удоволствие обуздавали тази така жадувана черта и гледали да я прикачат към тъмната страна у човека.

— Значи все пак у човека има тъмна страна — възтържествувах аз. — А ти винаги си го отричал, винаги си твърдял, че злото не съществува, че съществуват единствено различни сили.

Сам се изненадах от собственото си избухване, в един-единствен миг цялата ми католическа подплата пролича и Принцът на мрака се възправи чудовищно огромен.

Дон Хуан се задави от смях.

— Разбира се, у нас има тъмна страна — каза той. — Ние убиваме безразборно, не е ли така? Изгаряме хора в името на Бога. Самоунищожаваме се, заличаваме живота на тази планета, разрушаваме Земята. После се покайваме и разго варяме с всевишния. И какво ни казва Той? казва ни, че трябва да бъдем добри, иначе ще ни накаже, всевишният ни е заплашвал векове наред и това не е променило нищо. Не защото сме зли, а защото сме тъпи. У човека има тъмна страна, да, и тя се нарича глупост.

След малко дон Хуан ми поясни, че както ритуалът кара обикновения човек да строи огромни храмове, които са паметници на самомнението му, така ритуалът кара и маьосниците да създават обиталища на морбидност и мании, в резултат на това дълг на всеки нагуал е да напътства съзнанието така, че то да полети към абстракта, освободено от притежания и задължения.

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах го аз.

— Един обред може да улови вниманието ни по-добре от всичко останало — отвърна той, — но освен това иска и висока цена. И тази висока цена се нарича морбидност, а тя на свой ред може да ипотекира нашето съзнание.

Дон Хуан каза, че човешкото съзнание прилича на огромна, обитавана от духове къща. Нормалното съзнание наподобява на това да си запечатан за цял живот само в една от стаите. Ние влизаме в стаята през магически отвор — раждането, и излизаме оттам през друг — смъртта.

Магьосниците обаче притежават способността да откриват и други пролуки, тъй че могат да излязат от тази на пръв поглед херметически затворена стая още приживе. Невероятно постижение! Но тяхното най-поразително и най-смело постижение е това, че когато се измъкнат от заключената стая, те избират свободата. Избират да напуснат завинаги необятното свърталище на призраци, вместо да се изгубят в лабиринтите му.

Морбидността е антитезата на прилива от енергия, от който се нуждае съзнанието, за да постигне свободата. Морбидността подлъгва магьосниците да изгубят пътя си, тласка ги направо към капана на неизвестността.

— Свободата — каза дон Хуан. — Искаше да ги освободи от възприятийната им условност и ги учеше да бъдат творци. Прикриването е изкуство. За магьосника, тъй като той не е покровител или търговец на изкуство, единственото важно нещо в едно произведение на изкуството е това, че то може да бъде създадено завършено.

/От Силата на безмълвието, Карлос Кастанеда/