ФИГУРИ ПРЕД ОГЛЕДАЛОТО

/От Активната страна на безкрайността, К. Кастанеда/

Не можех да се начудя колко променливо ставаше настроението ми всеки път, когато ходех при дон Хуан. Обикновено пристигах потиснат и раздразнителен, пъ­лен със съмнения и мнителност. Скоро след това настро­ението ми обаче загадъчно се променяше, постепенно все повече се отпусках, докато накрая ставах така спо­коен, както никога не съм бил във всекидневието. Ново­то ми настроение обаче продължаваше да се изразява със стария ми речник. Обичайният ми начин на говорене беше като на крайно неудовлетворен човек, който едва се сдържа да не започне да се оплаква на глас, но безко­нечните му жалби се долавят в тона, независимо в каква посока се обръща разговорът.

— Можеш ли да ми дадеш някакъв пример за памет­но събитие от твоя албум, дон Хуан? — попитах аз с обичайния си тон па едва прикрита жалба. — Ако знаех очертанията на това, което ме караш да търся, сигурно щях да стигна до нещо. А така само се лутам безнадежд­но в тъмното.

— Нe се обяснявай толкова — каза дон Хуан със строг поглед. — Според магьосниците във всяко обясне­ние се крие извинение. Така че когато обясняваш защо не можеш да направиш едно или друго, ти всъщност се оправдаваш за неудачите си с надеждата, че който те слуша, ще бъде така любезен да прояви разбиране към тях.

Когато ме нападат, най-честата ми маневра винаги е била да изключа нападателите си просто като не ги слу­шам. Дон Хуан обаче имаше отвратителната способност да улавя като в капан цялото ми внимание. Както и да ме нападаше, каквото и да казваше, той винаги успяваше да прикове вниманието ми към всяка споя дума. В случая това, което каза за мен, ми беше крайно неприят­но, защото си беше голата истина.

Избягвах погледа му. Както обикновено се почувст­вах сразен, но този път това беше по-особено пораже­ние. То не ме разстройваше така. както би ме тревожило в света па всекидневния живот или ако бях пристигнал току-що в дома му.

След продължително мълчание дон Хуан отново заго­вори.

— Няма да ти дам пример за паметно събитие от моя албум, а ще направя нещо по-добро — каза той. — Ще ти приведа паметно събитие от твоя собствен живот, и то такова, което със сигурност може да влезе в колекци­ята ти. Или, иначе казано, ако аз бях на твое място, по­ложително бих го включил в колекцията си с паметни събития.

Помислих, че дон Хуан се шегува, и глупаво се разс­мях.

— Нищо смешно няма — скастри ме той. — Говоря сериозно. Ти веднъж ми разказа една история, която по­пада право в целта.

— Коя история, дон Хуан?

— Историята за „фигурите пред огледалото" — каза той. — Разкажи ми я пак. Но я разкажи с всички подроб­ности, които можеш да си спомниш.

Започнах да му разказвам набързо тази история. Той ме прекъсна и настоя да започна разказа отначало, мно­го по-задълбочено и подробно. Опитах още веднъж, но той не остана доволен от изпълнението ми.

— Хайде да се поразходим — предложи той. — Кога­то вървиш, ти си много по-точен, отколкото като седиш. Това не е лоша идея — когато разказваш нещо, да се разхождаш напред-назад.

Бяхме седнали, както обикновено денем, под рамада­та в къщата му. Аз си бях създал навика да сядам винаги на едно и също място, облегнал гръб на стената. Дон Хуан сядаше също някъде под рамадата, по никога на едно и също място.

Тръгнахме на разходка в най-лошото време на деня — по пладне. Дон Хуан ми даде старата сламена шапка, както винаги като излизахме в слънчевия пек. Дълго вървяхме в пълна тишина. Опитвах се с все сили да си припомня всички подробности на историята. 11а връх пладне седнахме в сянката на един храсти и аз отново му разказах цялата история.

Когато преди години учех скулптура в школата за изобразителни изкуства в Италия, имах един близък приятел, шотландец, който следваше история на изкуст­вата, за да стане изкуствовед. Най-яркото ми впечатле­ние от него — и това имаше отношение към историята, която разказвах на дон Хуан — беше крайно надутото му самомнение — смяташе се за най-разгулния, як, всес­транно надарен учен и художник, направо ренесансова личност. Че си беше разгулен, разгулен беше, но това дето се смяташе за мъжага, никак не се връзваше с кос­теливата му, суха, сериозна фигура. Смяташе се после­довател на английския философ Бъртран Ръсел и мечта­еше да прилага принципите на логическия позитивизъм в изкуствознанието. Изглежда, представата му, че е мно­гостранно надарен учен и художник, беше плод на буй­но въображение, защото беше човек, който вечно отлага всичко; за него работата беше наказание.

Истинската му специалност май не беше изкуствозна­нието, а личното му познанство с всички проститутки от местните бордеи, които съвсем не бяха малко. Имаше навик да ми дава цветист и обстоен отчет за похождени-ята си — според него, за да ме държи в течение на всич­ки чудни неща, които е правил в света на своята специ­алност — а именно чистата наслада. Затова не се учу­дих, когато един ден дойде в апартамента ми крайно въ­одушевен, просто останал без дъх. и ми разказа, че му се е случило нещо изключително и иска да го сподели с мен.

— Чуй, старче, трябва сам да го видиш! — каза той възбудено с оксфордския акцент, който се проявяваше винаги когато говореше с мен. Крачеше нервно из стая­та. — Не мога да ги го опиша, по знам, че е нещо, което ще оцениш. Нещо, което ще запомниш завинаги. Смя­там да ти направя прекрасен подарък за цял живот. Раз­бираш ли?

Разбирах, че е един истеричен шотландец. Винаги си доставях удоволствието да го занасям и да следя прик­люченията му. И никога не съм съжалявал за това.

— Успокой се, успокой се, Еди — казах аз. — Какво искаш да ми разкажеш?

И той ми разказа, че бил в един бордей и там се на­тъкнал на невероятна жена, която правела нещо невъоб­разимо, наричано от самата нея „фигури пред огледало­то". Не преставаше да ме убеждава, почти заеквайки от вълнение, че просто съм дължал на себе си да изживея това нещо.

— Чуй, не се притеснявай за пари! — каза той, поне­же знаеше, че нямам никакви. — Аз вече съм платил всичко. На теб ти остава само да дойдеш с мен. Мадам Людмила ще ти покаже своите фигури пред огледалото. Страхотна е!

В пристъп на неудържим възторг Еди се разсмя гръ­могласно, забравил напълно лошите си зъби, които обикновено прикриваше, усмихвайки се със затворени устни.

— Казвам ти. наистина е страхотно! Любопитството ми се разпалваше с всеки изминал миг. Нямах търпение да се включа в новото му развлече­ние. Еди ме откара с колата си до едно предградие. Спряхме пред прашна, занемарена сграда; боята се лю­теше от стените. Имаше вид на някогашен хотел, пре­върнат впоследствие в жилищна сграда. Забелязах ос­танки от табела на хотел, явно разпаднала се на парчета. По фасадата имаше редове мръсни балкони, разкрасени със саксии или с прострени да съхнат килими.

На входа иа сградата стояха двама тъмни, подозри­телни мъже с островърхи обувки, които, изглежда, им стягаха; те поздравиха Еди с бурни излияния. Очите им бяха черни, шарещи, заплашителни. И двамата бяха об­лечени в лъскави, светлосини костюми, също твърде тесни за масивните им тела. Единият отвори вратата пред Еди. Мен изобщо не ме и погледнаха.

Изкачихме се два етажа по разнебитеното стълбище, което навремето си явно е било луксозно. Еди мина нап­ред и ме поведе по дълъг, пуст коридор с врати от двете страни, точно като в хотел. Всички врати бяха боядиса­ни в един и същ мрачен, маслиненозелен цвят. На всяка от тях имаше пиринчен номер, потъмнял от времето, който едва се различаваше на боядисаното дърво.

Най-сетне Еди спря пред една врата. Забелязах, че е с номер 112. Той почука няколко пъти. Вратата се отвори и една закръглена, ниска жена с изрусена коса ни пока­ни мълчаливо с жест. Носеше червена копринена роба с волани от пера по ръкавите и червени пантофи с пухка­ви помпони. Едва когато затвори вратата и вече бяхме в малкия хол, тя поздрави Еди на английски с ужасен ак­цент.

— Здрасти, Еди. Довел приятел, а?

Еди се здрависа с нея, после галантно й целуна ръка. Държеше се сякаш е напълно спокоен, но въпреки това долових у него несъзнателните жестове на притеснен човек.

— Как сте днес, мадам Людмила? — попита той, ста­раейки се да звучи като американец, но доста нескопосно.

Така и никога не разбрах защо Еди искаше да минава за американец винаги когато си имаше работа с тези до­мове е лоша слава. Подозирах, че го прави, понеже аме­риканците се ползват с името на богати, а той искаше да се утвърди като истински богаташ пред тях.

Еди се обърна към мен и каза с въображаемия си аме­рикански акцент:

— Оставям те в добри ръце, момче.

Прозвуча толкова ужасно и чуждо за слуха ми, че се разсмях па глас. Мадам Людмила изобщо не се смути от моя взрив от веселие. Еди целуна още веднъж ръка на мадам Людмила и си тръгна.

— Ти говори английски, мой момче? — извика тя, ка­то че ли бях глух. — Ти прилича като египтянин или май турчин.

Уверих мадам Людмила, че не съм нито едното, нито другото и че говоря английски. Тогава тя ме попита да­ли ми харесват нейните фигури пред огледало. Не знаех какво да отговоря и само кимнах с глава.

— Аз прави тебе хубаво шоу — увери ме тя. — Фигу­ри пред огледало само за разгряване. Когато стане го­рещ и готов, казва да спра.

От малкия хол, където стояхме, ние минахме в мрач­на, тайнствена стая. Прозорците бяха с плътни завеси. По стените бяха инсталирани няколко мъждиво светещи лампи. Бяха с формата на тръбички и стърчаха от стена­та под прав ъгъл. Цялата стая бе претрупана с всякакви вещи: неголеми скринове, старинни маси и столове, оп­ряно до стената писалище със спускащ се извит капак, отрупано с хартии, моливи, линийки и поне сто ножици.

— Легло в друга стая, мили — каза тя, посочвайки към отсрещния край на стаята. — Тук моя антизала. Тук прави мое шоу, за да стане ти горещ и готов.

Тя свали червената си роба, изрита пантофите си и разтвори двете крила на два високи гардероба, поставе­ни редом до стената. От вътрешната страна на вратите имаше огледала в пълен човешки ръст.

— А сега музика, мой момче — каза мадам Людмила и нави допотопната виктрола, която обаче беше съвсем запазена, блестеше като чисто нова. Тя сложи една пло­ча. Музиката представляваше натрапчива мелодия, коя­то ми напомняше цирков марш.

А сега мое шоу — оповести тя и започна да се вър­ти пол акомпанимента на натрапчивата мелодия. Кожата на мадам Людмила беше съвсем стегната и изключител­но бяла, макар че тя не беше вече млада. Сигурно набли­жаваше петдесетте си, добре изживени години. Коремът й беше вече малко отпуснат, съвсем леко, както и обе­мистият й бюст. Кожата на лицето й също бе поувисна­ла и образуваше вече забележима двойна гуша. Носът и беше малък, а устните дебело начервени. Очите й също бяха много плътно гримирали. Изобщо бе с вида на ти­пична застаряваща проститутка. И въпреки това у нея имаше нещо детинско — една съвсем момичешка всеотдайност и доверчивост, нещо трогателно мило.

— А сега — фигури пред огледало! — обяви мадам Людмила, докато музиката продължаваше.

— Крак, крак, крак — повтаряше тя, като мяташе във въздуха единия крак, после другия в такт с музиката. Държеше дясната си ръка на темето като малко моми­ченце, което не е много уверено дали ще може да изпъл­ни сложните движения.

— Врът, врът, врът! — повтаряше тя, въртейки се ка­то пумпал.

— Дупе, дупе, дупе! — продължи после тя, показвай­ки ми като танцьорка на канкан голите си задни части.

Повтори няколко пъти поредицата в същата последо­вателност, докато музиката започна да стихва, когато пружината на грамофона се развиваше към края. Имах чувство, че мадам Людмила с въртене се отдалечаваше и ставаше все по-малка и по-малка, докато музиката стих­ваше. От дълбините на цялото ми същество избликнаха на повърхността такова отчаяние и самота, каквито не съм и подозирал, че може да съществуват. Те ме накара­ха да скоча и тичешком да напусна стаята, спуснах се като обезумял по стълбището и излетях от сградата на­вън, на улицата.

Еди стоеше пред входа и разговаряше с двамата мъже в светлосини. лъскави костюми. Като ме видя да тичам така, той се разсмя гръмогласно.

— Не беше ли страхотно, а?! — каза той с предишно­то старание да говори като американец. — „Фигури пред огледалото" — това е само за загряване, а? Какво нещо! Какво нещо!

Първия път, когато споменах тази история на дон Хуан, аз му бях казал, че съм бил дълбоко разтърсен от натрапчивата мелодия и старата проститутка, която тро­маво се въртеше под музиката. И че освен това съм бил дълбоко впечатлен колко безчувствен е моят приятел.

Когато този път завърших преразказа на тази история пред дон Хуан, както бяхме седнали сред хълмовете от планинската верига в Сонора, аз се разтреперих, необяс­нимо разтърсен от нещо, което изобщо не можех да оп­ределя.

— Тази история — проговори дон Хуан — трябва да влезе в твоя албум с паметни събития. Твоят приятел, без изобщо да има представа какво прави, ти е дал, как­то сам е казал, нещо, което наистина ще ти остане за цял живот.

— За мен това е просто една тъжна история, дон Хуан, но нищо повече.

— Наистина е тъжна история, точно както и остана­лите ти разкази — отвърна дон Хуан, — но това, което я прави за мен различна и паметна, е, че тя се отнася до всекиго от нас като човешки същества, а не само до теб, както останалите ти случки. Виждаш ли, подобно на ма­дам Людмила, всеки един от нас — и млад, и стар — прави по един или друг начин своите фигури пред огле­далото. Спомни си всичко, което знаеш за хората. По­мисли си за който и да било човек на тази земя и ще раз­береш без сянка от съмнение, че без значение кой е той или какво мисли за себе си, или с какво се занимава, ре­зултатът от действията на всекиго е винаги един и същ: безсмислени фигури пред огледалото.