Български вълшебни сакрални приказки

“Снежанка и Седемте джуджета е българска приказка. В нея е кодирана цялата тайна на химията. Тя е менделеевата таблица на българските колобри...”

От печат излезе книгата на Спас Мавров, Български вълшебни сакрални приказки - едно уникално издание без аналог, по своята широта и дълбочина, в което автора разшифрова и разкрива скритото послание на приказките като учение на Тангра и като древен колобърски метод за формиране на самосъзнанието на личността, събуждане на ново мислене за промяна и начин за кодиране и поднасяне на скритите знания за света .

Българското колобърство е сътворило блестящ метод за формиране на съзнанието на подрастващато дете . Чрез този метод душата е успява да усвои и запази онези кодове на духовното ниво на Аза- в началото подсъзнателно, но в последствие все повече и повече като разкрива в ума идеите, кодирани в приказката. Така още от ранна детска възраст се е формирала основата, фунадамента на бъдещото развитие на качествата ни.

Защо са български и какво ги прави български. “Главната ни претенция се състои именно в това кодирано знание, което до този момент нито един народ не е посочвал като свое. Още повече- никой не е разглеждал от тази позиция приказката. Определението Сакрална вълшебна приказка не съществува в нито един труд на изследователите. Възможността да навлезем в този скрит прочит на приказката се дължи единствено на завещаното ни знание на тангризма”

Кодът на приказката “Снежанка и Седемте джуджета”:

“Снежанка и Седемте джуджета е българска приказка. В нея е кодирана цялата тайна на химията. Тя е менделеевата таблица на българските колобри...”

Вълшебните приказки са известни на всички народи. В тях се съдържа скрито знание. Процесите на преразказване, съобразно етноса и народопсихологията, са внасяли допълнителни разширения или съкращения в разказа и така са проникнати от наслагвания, че днес е трудно да се докаже със сигурност коя приказка от кой народ води своето начало. Въпреки това има приказки, чието съдържание, език и психология на героите категорично доказва принадлежността им към точно определен народ. Заемките и интерпретациите често са твърде близки, но с характерните за разказвача умения. А най-добрият разказвач винаги е бил и си остава народът.

Приказката е основно средство на българската колобърска традиция за предаване на нейните тайни екзотерично – за широк кръг хора, докато езотеричното (тайното) се е предавало винаги само между посветените – от посветен на посветен. Фолклорният сакрален разказ носи разширена кодирана информация за живота, работеща на подсъзнателно ниво в човека. Всичко, което описахме като учение на тангризма в книгата „Колобър”, се отнася за посветените, за колобрите. Всичко, което ще разгледаме в тази книга, е за хората, за тяхното битие на души, все още не достигнали нивото ученик.

Тъй като българите (душите на българите) идват от съзвездие Еднорог и са пратеници на Централното слънце (Танг-Ра), те вече са посветени души – служители и учители на нееволюиралите души от планетарните системи на Вселената. Затова те прилагат метода Приказка за кодиране на информация, която на ниво подсъзнание достига до ума и той си припомня знанието. Припомнянето става явно, когато информационното поле на лявото полукълбо (женското) открие знанието като обективна реалност. Резултатът е един, но многопланов – започва интуитивно, подсъзнателно прилагане на знанието, без да е ясно откъде идва то. Това е осенението - източник на изключителната изобретателност на българите, на необяснимата им адаптивност и устойчивост. Всяка приказка „кодира” идеи в мозъка, които рефлектират в битието и се появява една феноменална способност на съзнанието – находчивостта. Находчивостта е умението бързо, неочаквано да ни хрумне вариант за решаване на проблемите или ситуациите. Находчивостта е качество на нашето мислене, на интуитивния ни разум.

Като акцентираме върху качествата на съзнанието на българите, нямаме за цел да претендираме за тяхната изключителност като народ, а само конкретизираме специфичността на сакралната приказка, характерна за древното българско учение – тангризъм. Подчертаваме, че тангризмът не е религия, а учение с духовна практика. Практиката се обляга основно на религиозното ниво на съзнанието, защото в древни времена опитът и общественото съзнание на хората са били под контрола на двете единствени и много опростени обществени структури – държава и религия.

Религиозната практика на българите е била по-битова, по-житейска и доста различна от религиозната практика, която познаваме днес. Като създатели на парламентарната държава (Каганат), българите са развивали държавността със съвсем други, коренно различни от днешните идеи и цели.

Принципно разгледан, въпросът за произхода на митовете и религиите води до един единствен извод: те са измислени системи за ограничения в едно общество, при което обществените поведенчески норми нямат нужното за еволюцията на етноса морално и духовно развитие. Тангризмът няма никаква система за контрол над поведението на българите, а само на неговите духовни и социални ръководители – колобрите и кановете. Той учи хората как да изживяват собствения си мит в съзнателен и коригиран от самите тях живот. Този върховен принцип на тангризма е блестящо развит в учението на Лао Дзъ, наречено ДАО. В практиката ДАО. 

Практика на съзнанието, а не на поведението, както е при евреите.

Затова тангризмът няма ритуали. Действат само принципи, жалониращи цикличността на битието, а не на митологичните канонизации, които по същество ограничават съзнанието. Каноните не развиват съзнанието, а го систематизират в едно поведенческо следване на ритуалите, въпреки че религиозното чувство понякога изглежда одухотворено и духовно. Най-често то всъщност е фанатично, дори „сляпо” като продукт на неосъзнавано действие. Ярък пример за това е фактът, че най-съкровената част от ритуалността у християните – Светата литургия, въобще не се познава като текст и значение от вярващите. Такъв е случаят и с мантрите на изтока, особено в Индия. Най-често последователят получава мантра от своя Гуру, без да знае истинското й значение и цели. От него се иска само да я повтаря безконечно и т.н.

Принципно погледнато, всички герои във вълшебните сакрални приказки имат нестандартно мислене и характер, нещо ясно и категорично определено от самото начало на приказката. Често тази нестандартност е причина да бъдат кръщавани с язвителни прякори като „глупакът”, „цървуланко”, „келчо”, „калчо” и т.н. Вярно е, че стремежът на съзнавано и несъзнавано да се хармонизират наистина най-силно влияе върху мисловните процеси, но осенението и нетипичните изводи довеждат до решение, което е плод на личното мислене на героя. Според нас не може да се твърди категорично, че двете едно-друго се хармонизират чрез компенсаторни действия. Не несъзнаваното решава проблема, като предопределя изначално характеристиките на героя, а събуждането на неочаквани анализи и изводи от страна на героя, надарен с друг характер и находчивост. Този „друг характер” не е статичен и предопределен, а е следствие от динамичната проява на енергията на кодираното знание, събуждащо друго, ново ниво (чрез емоционалността) на познанието.

При такава насоченост на разказа става ясно, че сакралната вълшебна приказка е МЕТОД за събуждане на ново мислене, вследствие на което се проявява (променя) Съдбата.

Източник: Български вълшебни сакрални приказки, Спас Мавров