Летачите (Los Voladores): Кои са те? Какво искат от нас?

МЪТНИ СЕНКИ

(из “Активната страна на безкрайността” от Карлос Кастанеда)

 

Да поседим мълчаливо с дон Хуан беше едно от най-приятните ми преживявания. Бяхме се разположили удобно в меки кресла в задната част на къщата му в планините на Централно Мексико. Беше късен следобед. Подухваше приятен ветрец. Слънцето беше зад къщата, откъм гърба ни. Чезнещата светлина пораждаше изящни зелени сенки сред дърветата в задния двор. Къщата му беше заобиколена отвсякъде с големи дървета, които закриваха изгледа към града, където живееше той. Това винаги ми оставяше впечатлението, че той живее сред дивата природа, естествено различна от голата сонорска пустиня, но все пак дива.

- Днес ще обсъдим най-важния въпрос в магията - проговори неочаквано дон Хуан - и ще започнем разговора с енергийното тяло.

Той беше говорил безброй пъти за енергийното тяло, окачествявайки го като конгломерат от енергийни полета, огледален образ на конгломерата от енергийни полета, който съставя физическото тяло, когато се вижда като енергия, протичаща във Вселената. Каза, че то е по-малко, по-компактно и по-тежко на вид от сияйната сфера на физическото тяло.

Дон Хуан обясни, че тялото и енергийното тяло са два конгломерата от енергийни полета, държани заедно от някаква странна свързваща сила. Той всячески подчертаваше, че силата, която държи заедно тази група от енергийни полета, била според магьосниците от древно Мексико най-загадъчната сила във Вселената. Личното му мнение беше, те тя е чистата есенция на целия космос, тоталната сума на всичко, което съществува.

Той твърдеше, че физическото тяло и енергийното тяло са единствените взаимно уравновесяващи се енергийни конфигурации в човешкия свят. По тази причина не приемаше никакъв друг дуализъм освен между тях двете. Дуализма между тяло и ум, дух и плът той смяташе за чисга приумица, изсмукана от пръстите, без никакви енергетични основания.

Дои Хуан каза, че с дисциплина всеки би могъл да доведе енергийното тяло по-близо до физическото. Обикновено разстоянието между двете е огромно. И тъй като енергииното тяло е на определено разстояние, което при всеки човек е индивидуално, то всеки може с по-мощта на дисциплина да го превърне в точно копие на физическото си тяло, тоест - триизмерно същество с плът. От тук произтича и представата на магьосниците за другия или за двойника. По същия начин, чрез процес на дисциплиниране, всеки човек може да превърне триизмерното си, плътно физическо тяло в съвършено копие на енергийното тяло - тоест безплътен заряд от енергия, невидим за човешкото око, както всяка енергия.

Когато дон Хуан ми разказваше всичко това, първата ми реакция беше да го попитам дали това не е митическо предположение. Той отговори, че при магьосниците няма нищо митично. Те са практични хора и всичко, което описват, винаги е съвсем трезвомислещо и приземено. Според дон Хуан затруднението да се разбере какво правят магьосниците се дължи на това, че те действат въз основа на различиа познавателна система.

Тогава, когато седяхме в задния двор на къщата му в Централно Мексико, дон Хуан каза, че енергийното тяло е от основно значение за всяко нещо, което става в живота ми. Той виждаше като енергетичен факт, че моето енергийно тяло вместо да се отдалечава от мен, както обикновено става, се приближава с голяма скорост.

- Какво означава това, че се приближава към мен, дон Хуан? - попитах аз.

- Означава, че нещо ще ти изкара акъла - засмя се дон Хуан. - В живота ти ще навлезе огромна степен на контрол, но той няма да е в твои ръце. Контрол на енергийното тяло.

- Това означава ли, дон Хуан, че някаква външна сила ще завземе контрола над мен? - попитах аз.

- И в момента множество външни сили те държат под контрола си - отговори дон Хуан. - Но тази власт, която имам предвид, е нещо недостъпно за езика. Тя е твоя и в същото време не е. Не може да се класифицира, но със сигурност може да се изпита. И най-вече - със сигурност може да се управлява. Запомни добре: може да се управлява в твоя полза, което и тук не е в твоя полза, а в полза на енергийното тяло. Обаче енергийното тяло си ти, така че опитвайки се да го опишем, можем да продължим така до безкрай, като куче, което си гони опашката. Всички тези изживявания излизат извън пределите на синтаксиса.

Много бързо се спусна мрак и листакът на дърветата, който само до преди малко беше в зелено сияние, сега силно потъмня и натежа. Дон Хуан каза, че ако насоча вниманието си в мрака между листата, без да фокусирам поглед, а просто да поглеждам сякаш с ъгълчето на окото, ще видя една бърза сянка да прекосява полезрението ми.

- Това е най-подходящото време от деня да направиш каквото искам от теб - каза той. - Трябва за миг да съсредоточиш цялото си внимание, за да го направиш. Не спирай, докато не доловиш пробягващата черна сянка.

И аз наистина видях някаква странна пробягваща черна сянка на фона на листата на дърветата. Или беше една сянка, която се движи напред-назад, или няколко пробягващи сенки, които се движеха от ляво на дясно, от дясно на ляво, или право нагоре във въздуха. Приличаха ми на тлъста черна риба, огромна риба - нещо като гигантска риба-меч, която лети във въздуха. Гледката направо ме погълна. И по едно време накрая изпитах страх. Беше вече много тъмно, за да се виждат листата, но черните пробягващи сенки се различаваха.

- Какво е това, дон Хуаи? - понитах аз. - Навсякъде виждам пробягващи черни сенки.

- А, гова е самата Вселена - каза той, - несъизмерима, нелинейна, извън пределите на синтаксиса. Магьосниците от древно Мексико били първите, които видели тези пробягващи сенки и започнали да ги следят навсякъде. Видели ги така, както ги виждаш ти, а после ги видели като енергия, която протича във Вселената. И открили нещо върховно.

Той замълча и ме погледна. Паузите му бяха съвършено уместни. Винаги спираше, когато повече не можех да сдържам въпросите си.

- И какво открили, дон Хуан? - попитах аз.

- Открили, че си имаме компания за цял живот - произнесе той отчетливо. - Имаме си един хищник, който идва от дълбините на Космоса и завзема управлението над живота ни. Човешките същества са негови пленници. Този хищник е наш господар и повелител. Той ни е направил покорни и безпомощни. Решим ли да се разбунтуваме, той потушава протеста ни. Решим ли да действаме независимо, той заповядва да престанем.

Наоколо вече беше пълен мрак и това, изглежда, сдържаше реакцията ми. Ако беше иа дневна светлина, сигурно щях да се разсмея с цяло гьрло. Но тъмното ме възпираше.

- Вече е пълен мрак - каза дон Хуан, - но ако погледнеш с ъгълчето на окото, пак ще видиш бързите сенки да скачат навсякъде около теб.

Той беше прав. Още ги виждах. От движението им ми се завиваше свят. Дон Хуан включи осветлението и то сякаш ги разпиля.

- Ти успя да стигнеш напълно самостоятелно до това, което магьосниците наричат въпрос на въпросите - каза дон Хуан. - През цялото време аз ти говорех със заобикалки, опитвах се да ти внуша, че нещо ни държи пленници. Ние наистина сме пленници! Това е енергетичен факт за магьосниците от древно Мексико.

- Но защо този хищник ни е завладял, както го описваш, дон Хуан? - попитах аз. - Трябва да има някакво логично обяснение.

- Има обяснение - отговори дон Хуан, - което е най-простото обяснение на света. Те ни владеят, защото ние сме храна за тях, и те ни изстискват безпощадно, защото чрез нас се поддържат. Също както ние развъждаме пилета в кокошарници, така и тези „кокошари", хищниците, ни развъждат в „човечарници". Така винаги имат храна на разположение.

Улових се, че буйно клатя глава от една страна на друга. Просто не можех да изразя негодуванието и погнусата си, но тялото ми се разтърси, за да ги изкара на повърхността. Тресях се от глава до пети, напълно против волята си.

- Не, не, не, не! - чух се да казвам. - Това е абсурд, дон Хуан. Това, което говориш, е чудовищно. Просто не може да е вярно нито за магьосниците, ни за обикновения човек, за никого.

- Защо? - спокойно попита дон Хуан. - Защо не? Понеже те вбесявало ли?

- Да, наистина ме вбесява - отвърнах аз. - Тези измислици са чудовищни!

- Е, ти още не си чул всичките измислици. Почакай още малко и ще видиш как ще се чувстваш тогава. Смятам да те подложа на светкавична атака. Тоест, ще подложа ума ти на такава страхотна атака, че няма да можеш да станеш и да си отидеш, защото си пленник. Не защото аз те държа в плен, а защото нещо в теб ще ти попречи да си тръгнеш, докато друга част от теб направо ще обезумее от ярост. Така че дръж се!

Имаше нещо в мен, което усещах, че жадува за сурово отношение. Дон Хуан беше прав. Нямаше да си тръгна за нищо на света. И все пак изобщо не ми харесваха тия нелепости, които ми поднесе.

- Искам да се обърна към твоя аналитичен ум - каза дон Хуан. - Замисли се за миг и ми кажи как би обяснил противоречието между интелигентността на един инженер и глупостта на неговата система от убеждения, или глупостта на противоречивото му поведение. Магьосниците смятат, че именно хищниците са ни дали нашата система от убеждения, схващането ни за добро и зло, обществените нрави. Те именно са ни вложили нашите надежди и очаквания, мечти за успех, опасения ог провал. Те са ни дали алчност, ненаситност и страхливост. Именно хищниците ни правят самодоволни, невъзприемчиви, егоманиаци.

- Но как могат да го правят, дон Хуан? - попитах аз, донейде ядосан от това, което казва.- Да не би да ни шепнат на ухото, докато спим?

- Не, не го правят така. Това е идиотско! - каза усмихнат дон Хуан. - Те са безкрайно по-ефикасни и организирани. За да ни държат в подчинение, тихи и крогки, хищниците са прибегнали до изумителна маневра - изумителна, естествено, от гледна точка на бойна стратегия. А от гледна точка на тези, които са подложени на нея, тя е ужасяваща. Те са ни дали своя ум! Чу ли ме? Хищниците са ни дали своя ум и той е станал нашият ум. Умът на хищника е противоречив, прихватничав, мрачен, изпълнен със страх, че всеки момент може да бъде разкрит.

- Знам, че макар никога да не си гладувал - продължи той, - ти се тревожиш за прехраната си, което не е нищо друго освен страха на хищника, който се страхува, че всеки момент маневрата му може да бъде разкрита и да му отнемат храната. Чрез ума, който в края на краищата си е техният ум, те вкарват в живота на човешките същества каквото им е угодно като хищници. И по този начин те си осигуряват в известна степен безопасност, която смекчава страха им.

- Дон Хуан, не че не мога да приема всичко това за чиста монета - обадих се аз. - Бих могъл, но в това има нещо толкова противно, че наистина ме отвращава. Просто ме заставя да споря. Ако е вярно, че те се хранят с нас, то как го правят?

Дон Хуан се усмихна широко. Беше безкрайно доволен. Обясни ми, че магьосниците виждат човешките деца като странни сияйни кълба от енергия, покрити целите с ярко светеща обвивка, нещо като найлоново покритие, плътно обвиващо техния пашкул от енергия. Каза, че именно тази блестяща обвивка от осьзнаване ядат хищниците и че когато човек достига зрелост, от тази блестяща обвивка от осъзнаване остава само тясна ивичка от земята до върха на пръстите на краката. Тази ивичка позволява на човешкия род да продължи да живее, но само толкова.

Като в просъница чувах дон Хуан Матус да ми обяснява, че доколкото му е известно, хората са единственият вид, който има блестяща обвивка от осъзнаване около сияйния пашкул. Поради това те са лесна плячка за съзнание от друг различен порядък, каквото е мрачното съзнание на хищника.

Тогава направи най-огорчаващото твърдение, което бях чувал досега от него. Каза, че тази тясна ивичка осъзнаване е епицентьр на себеотразяването, в чийто капан човек неспасяемо е хванат. Като играят на нашето себеотразяване, единствената останала ни точка на осъзнаване, хищниците предизвикват припламване на осъзнаването, което впоследствие те безпощадно, хищнически поглъщат. Внушават ни безсмислени проблеми, които предизвикват това припламване на осъзнаването и по такъв начин ни държат живи, за да могат да се хранят с енергетичните пламъци на нашите мними тревоги.

Явно в това, което казваше дон Хуан, имаше нещо толкова опустошително, че в този момент стомахът ми наистина се разбунтува.

След известна пауза, достатъчна за да се посъвзема, аз попитах дон Хуан:

- Но защо магьосниците от древно Мексико, пък и всички днешни магьосници, въпреки че виждат хищниците, не правят нищо срещу тях?

- Нито ти, нито аз не можем нищичко да им направим - каза дон Хуан със сериозен, печален глас. - Единственото, което можем да правим, е да дисциплинираме себе си до такава степен, че те да не ни закачат. Ти би ли могъл да накараш приятелите си да преминат през цялата тази сурова дисциплина? Ще ти се изсмеят и ще те подиграват, а по-агресивните ще ти избият от главата тия щуротии. Не толкова, защото няма да ти повярват. В дълбините на всеки човек се таи наследеното от памтивека интуитивно знание за съществуването на хищниците.

Моят аналитичен ум заприлича на играчка йо-йо - ту ме напускаше, ту се връщаше, напускаше ме и се връщаше. Всичко, което ми говореше дон Хуан, ми изглеждаше абсурдно, невероятно. В същото време беше най-смисленото нещо, толкова просто. Това обясняваше всяко противоречие, за което можех да се сетя. Но как можеше човек да приеме всичко това на сериозно? Дон Хуан ме тласкаше в пътя на една лавина, която щеше да ме завлече окончателно в пропастта.

Отново ме обля като вълна чувството за заплаха. Вълната не идваше от мен, но някак си беше едно цяло с мен. Дон Хуан ми правеше нещо по тайнствен начин позитивно и в същото време ужасяващо негативно. Усетих го като опит да изтръгне тънката ми обвивка, която сякаш бе залепена за мен. Беше втренчил неподвижно в мен немигащ поглед. Накрая отмести очи и заговори, без повече да ме гледа.

- Обхванат ли те съмнения до опасен предел - каза той, - направи нещо съвсем прагматично: изключи осветлението. Проникни в Мрака, вгледай се какво ще видиш.

Той стана, за да загаси осветлението. Спрях го.

- Не, не, дон Хуан - възкликнах аз. - Не го гаси! Вече съм наред.

Беше ме обхванало съвсем необичайното за мен чувство - страх от тъмно. Само при мисълта за тъмно настръхпах. Определено знаех нещо подсъзнателно, но за нищо на света не бих се докоснал до това знание, още по-малко да го извадя на повърхността!

Ти видя пробягващите сенки на фона на дърветата - каза дон Хуан, докато се наместваше в креслото. - Това е чудесно. Иска ми се да ги видиш и тук, в стаята. Ти нищо не виждаш. Просто долавяш пробягващи силуети. За толкова ти стига енергията.

Страхувах се, че дон Хуан ще стане и ще угаси осветлението. Той точно това направи. Само две секунди по-късно аз вече пищях до скъсване. Не само зърнах тези пробягващи силуети, но и ги чух да жужат в ушите ми. Дон Хуан се превиваше отсмях и запали лампата.

- Ама че темпераментно момче! - каза той. - Пълно неверие, от една страна, а от друга - завършен прагматик. Трябва да се оправиш с тази вътрешна борба. Иначе ще се издуеш като огромна жаба и ще се пръснеш.

Дон Хуан продължи да забива шипа все по-дълбоко.

- Магьосниците от древно Мексико - каза той - виждали хищника. Те го нарекли летач, защото се носи из въздуха. Хич не е приятна гледка. Той е огромна сянка от непроницаем мрак, черна сянка, която се мята във въздуха, а после се стоварва на земята. Магьосниците от древно Мексико доста си блъскали ума откъде може да се е взела тя на Земята. Те смятали, че до определен момент човекът трябва да е бил едно съвършено, цялостно същество, дълбоко проницателно, способно на чудеса на осъзнаване - неща, които днес са само митове и легенди. И после, изглежда, всичко изведнъж изчезнало, за да имаме днес един улегнал, благоразумен човек.

Искаше ми се да се ядосам, да го нарека параноик, но някак си здравомислието ми, което винаги беше готово да излезе на повърхността, сега го нямаше. Нещо в мен беше преминало отвъд предела, когато си задавах любимия ми въпрос: „Ами ако всичко това е истина?" Тази нощ дълбоко в себе си възприемах като истина всяко нещо още в момента, когато го казваше, но в същото време и със същата сила всичко ми се струваше пълен абсурд.

- Какво говориш, дон Хуан? - проговорих едва чуто. Нещо стискаше гърлото ми и едва можех да дишам.

- Говоря ти, че това срещу нас не е обикновен хищник. Той е много хитър и организиран. Следва методична система, която ни прави негодни за нищо. Човекът, предназначен да бъде магическо същество, вече е лишен от всякаква магия. Сега той е просто парче месо. Мечтите му вече не са мечти на Човек, а мечти на парче месо: банални, изтъркани, слабоумни.

Думите на дон Хуан пораждаха у мен странна телесна реакция, подобна на гадене, сякаш отново бях на път да повърна. Но това гадене идваше от глъбините на цялото ми същество, направо от мозъка на костите. Потръпнах в гърчове. Дон Хуан така силно ме разтърси за раменете, че усетих как главата ми се мяташе на шията. Това веднага ме поуспокои. Усетих, че започвам да се владея.

- Този хищник - каза дон Хуан, - който естествено е неорганично същество, не е съвсем невидим за нас като останалите неорганпчни същества. Мисля, че като деца ние го виждаме, но ни се струва толкова ужасен, че не искаме и да мислим за него. Децата, естествено, са в състояние да съсредочат вниманието си над него, но всички около тях ги разубеждават да го правят.

- Единственият избор, който остава за хората - продължи той, - е дисциплината. Дисциплината е единственото средство за възпирането му. Но под дисциплина нямам предвид някакъв строг режим - да ставаш всяка сутрин в пет и половина, да се обливаш в студена вода до посиняване - нищо такова. Под дисциплина магьосниците разбират способността да посрещнеш спокойно неблагоприятните обстоятелства, които не са влизали в очакванията ти. За тях дисциплината е изкуство - изкуството да се изправят пред безкрайността, без да трепнат, и то не защото са силни и твърди, а защото са изпълнени със страхопочитание.

- И по какъв начин може дисциплината на магьосниците да го възпре? - попитах аз.

- Според магьосниците дисциплината прави блестящата обвивка на осьзнаването безвкусна за летача - каза дон Хуан, внимателно взирайки се в лицето ми, сякаш за да открие признаци на неверие. - В резултат хищниците се объркват - една неядивна блестяща обвивка на осьзнаването, това не е част от тяхното познание според мен. И след това объркване не им остава нищо друго, освен да се откажат от гнусното си занимание.

- Когато хищниците престанат за известно време да поглъщат нашата блестяща обвивка на осъзнаването - продължи той, - тя отново започва да расте. Най-просто казано, чрез дисциплината магьосниците отблъсват хищника за достатъчно дълго време, за да позволят на блестящата обвивка на осьзнаването да порасне над нивото на пръстите на краката. Веднъж достигне ли до там, тя възстановява естествения си размер. Магьосниците от древно Мексико казвали, че блестящата обвивка ни осъзнаването е като дърво. Ако не се подрязва, тя израства до естествения си размер и форма. И когато осъзнаването достигне нивото над пръстите, всички чудеса на възприятието стават нещо най-естествено.

- Големият трик на магьосниците от древните времена - продължи дон Хуан - бил да претоварят ума на летача с дисциплина. Те открили, че ако наложиш вьтрешно мълчание над ума на летача, тогава чуждото устройство отлита - така всеки, извършил тази маневра, се уверява напълно в чуждия произход на ума. Той, естествено, пак се връща, но вече не е така силен и този процес на отстраняване на ума на летача вече става навик, докато един ден той не отлети окончателно. Много тьжен ден наистина! От този ден трябва да се осланяш само на собствените си прибори, които са почти на нула. Няма кой да ти каже какво да правиш. Няма го умът от чужд произход да ти диктува всички глупости, с които си свикнал.

- Моят учител, нагуалът Хулиан, често предупреждаваше учениците си - продължи дон Хуан, - че това, е най-тежкият ден в живота на магьосника, защото истинският ни ум, който ни принадлежи и който е цялата съвкупност от нашия опит, след като е бил потискан цял живот, е станал плах, неуверен и неустойчив. От личен опит мога да кажа, че истинската борба на магьосника започва именно от този момент. Всичко дотогава е просто подготовка.

Почувствах се дълбоко развълнуван. Исках да узная още, но едновременно с това някакво странно чувство настойчиво ме възпираше. То внушаваше представата за някакви мрачни последствия и наказания; нещо подобно на Божия гняв, връхлитащ върху мен, понеже съм надникнал в нещо, което сам Бог е забулил в тайна. Направих върховно усилие да позволя на любопитството си да надделее.

- К-к-какво имаш предвид, дон Хуан - чух се да казвам, - с това „претоварване на ума на летача "?

- Дисциплината изключително много натоварва този чужд ум - отговори той. - Затова именно чрез дисциплината магьосниците побеждават чуждото устройство.

Абсолютно бях потресен от твърденията му. Реших, че дон Хуан или е луд за освидетелстване, или ми разкрива нещо толкова страховито, че всичко в мен се смрази. Успях да забележа обаче колко бързо си възстанових силата да отхвърля всичко, което ми казваше. След миг на паника аз се разсмях, сякаш дон Хуан ми беше разказал анекдот. Дори се чух да казвам:

Дон Хуан, дон Хуан, ти направо си непоправим!

Дон Хуан явно разбираше всичко, което изпитвам. Поклати глава и вдигна очи към небето в знак на престорено отчаяние.

- И съм дотолкова непоправим - каза той, - че смятам да нанеса още един удар над ума на летача, който носиш в себе си. Смятам да ти разкрия една от най-изумителните тайни в магията. Искам да ти разкажа за едно откритие, за чието установяване и потвърждаване на магьосниците са им били нужни хиляди години.

Той ме погледна и се усмихна дяволито.

- Умьт на летача отлита завинаги - каза той, - когато магьосниците успеят да сграбчат вибриращата сила, която ни удържа в едно цяло като конгломерат от енергийни полета. Ако магьосникът издържи това напрежение достатъчно дълго, умът на летача е победен и отлита. И точно това ще направиш сега: ще се вкопчиш в енергията, която те държи като едно цяло.

Проявих най-необяснимата реакция, която можех да си представя. Нещо в мен буквално се разтърси като от удар. Обхвана ме абсолютно непонятен страх, който веднага свързах с религиозното си възпитание.

Дон Хуан ме огледа от глава до пети.

- Боиш се от Божия гняв, нали? - попита той. - Успокой се. Този страх не е твой; това е страхът на летача, понеже знае, че ще направиш точно това, което ти казвам.

Думите му ни най-малко не ме успокоиха. Почувствах се още по-зле. Направо се тресях, неспособен да се овладея.

- Не се притеснявай - каза спокойно дон Хуан. - Знам от опит, че тези пристъпи отминават много бързо. Умът на летача изобщо не умее да се съсредоточава.

Както предсказа дон Хуан, след миг всичко свърши. Ако повторя пак, че бях потресен, това би било много слабо казано. За първи път в целия ми живот, било с дон Хуан или сам, аз просто загубих всякаква представа кое какво е. Искаше ми се да стана от креслото и да се поразтъпча, но се страхувах до смърт. Бях изпълнен с най-рационални доводи, а в същото време изпитвах съвсем детински страх. Цялото ми тяло се покри с ледена пот и задишах дълбоко. Бях отприщил в себе си най-страховита картина: черни, пробягващи сенки подскачаха навсякъде наоколо, накъдето и да се обърнех.

Затворих очи и отпуснах тлава на страничната облегалка на креслото.

- Загубих всякакъв ориентир, дон Хуан - казах аз. - Тази вечер ти наистина успя тотално да ме объркаш.

- Теб те разкъсва вътрешна борба - каза дон Хуан. - В дъното на душата си ти знаеш, че си неспособен да отхвърлиш договора, според който една толкова неотделима част от теб - блестящата обвивка на осьзнаването - трябва по невъобразим начин да служи за източник на препитание за някакви също толкова невъобразими същества. А друга част от теб въстава против това с цялата си мощ.

- Бунтът на магьосниците - продължи той - е, че отказват да спазват договори, в сключването на които не са участвали. Никой изобщо не ме е питал съгласен ли съм да ме изядат същества с друг вид съзнание. Просто родителите ми са ме въвели в този свят в качеството на храна, също както те самите са били, и толкова.

Дрн Хуан стана от креслото и се протегна.

Седим тук вече четири часа. Време е да влезем в къщи. Мисля да похапна. Искаш ли да ядеш с мен?

Отказах му. Стомахът ми се противеше.

- По-добре си лягай - каза той. - Май доста опустошителна атака беше.

Нямах нужда да ме уговаря повече. Стоварих се в леглото и заспах като умрял.

Когато след известно време се върнах в дома си, мисълта за летачите вече ми беше станала фикс идея. Бях стигнал до ниво, когато чувствах, че дон Хуан е напълно прав за тях. Както и да опитвах, не можех да опровергая логиката му. Колкото повече размишлявах над това, колкото повече си говорех и наблюдавах себе си, както и познатите ми, толкова по-силно се убеждавах, че нещо ни прави неспособни за каквато и да било дейност, отношения или мисли, в центъра на които да не е нашето „аз". Единствената ни грижа - и на мен, и на всеки, когото познавах или с когото разговарях - беше вечно за себе си. И понеже не можех да намеря обяснения за такава всеобща хомогенност, повярвах, че ходът на мисли на дон Хуан разяснява това по най-подходящ начин.

Задълбочих се в литература с митове и легенди. При четенето ми се случи нещо, което никога преди не бях изпитвал - във всяка от тези книги просто осезаемо се долавяше хомогенният ум. Стиловете се различаваха, но скритата зад думите тенденция беше същата - дори когато темата беше нещо толкова абстрактно като митове и легенди, авторите винаги се изхитряха да вмъкнат по нещо за себе си. И тази хомогенна тенденция, скрита зад всяка от тези книги, не се дължеше на сходство в заявените теми на книгите; тя си беше нещо като самообслужване. Никога преди не бях изпитвал такова чувство.

Придадох реакцията си на влиянието на дон Хуан. Пред мен неизбежно възникваше въпросът: дали виждам това под неговото влияние или наистина има един чужд ум, който ни диктува всичко, което правим? По необходимост бях склонен по-скоро да го отхвърля, но след това започвах безумно да се мятам от отхвърляне към приемане и пак отхвърляне. Нещо в мен знаеше, че всичко, което ми разказа дон Хуан, беше енергетичен факт, но пък нещо друго, също тьй важно в мен, знаеше, че всичко това е глупост. Крайният резултат от моята вътрешна борба беше едно лошо предчувствие: усещането, че над мен надвисва някаква опасност.

Предприех обширни антропологически изследвания по въпроса за летачите в други култури, но не открих никъде да се споменава нещо подобно. Дон Хуан, изглежда, беше единственият източник на информация по този въпрос. Следващия път, когато се срещнах с него, аз моментално прехвърлих разговора към летачите.

- Опитвах се да подходя напълно рационално към този въпрос - казах аз, - но не мога. Има моменти, когато съм напълно съгласен с теб за хищниците.

- Фокусирай вниманието си над пробягващите сенки, които действително виждаш - рече дон Хуан с усмивка.

Казах на дон Хуан, че тези пробягващи сенки ще сложат край на рационалния ми живот. Виждах ги навсякъде. Откакто си бях отишъл от дома му, аз вече не можех да спя на тъмно. В момента, когато угасях осветлението, всичко около мен започваше да подскача. Никога не виждах определени фигури и очертания. Виждах само пробягващи черни сенки.

- Умът на хищника още не те е напуснал - каза дон Хуан. - Той беше сериозно уязвен. Сега прави всичко възможно да възстанови отношенията си с теб. Но нещо в теб окончателно ги скъса. Летачът знае това. Истинската опасност е в това, че умът на летача може да победи, като те изтощи напълно и те принуди да се предадеш, възползвайки се от противоречието между това, което казва той, и това, което говоря аз.

- Защото, виждаш ли, умьт на летача няма никакви съперници - продължи дон Хуан. - Когато предложи нещо, той се съгласява със собственото си предложение и те кара да си мислиш, че ти си го направил. Умът на летача ще ти каже, че всичко, което ти говори дон Хуан Матус, са чисти глупости, и после същият този ум ще се съгласи с твърдението си - „Да, разбира се, че са глупости" ще кажеш ти. По този начин ни побеждава той.

Искаше ми се дон Хуан да продължи още. Но той само каза:

- Макар че атаката свърши още миналия път, когато беше при мен, ти и досега не можеш да престанеш да говориш за летачите. Време е за подруга маневра.

Не можах да спя тази нощ. Задрямах едва призори, но тогава дон Хуан ме измъкна от леглото и ме изведе на разходка из планината. Там, където живееше, пейзажът беше съвсем различен от сонорската пустиня, но той ми каза да не се увличам в сравнения, защото след като изминеш половин километър, всички места на земята стават еднакви.

- Разглеждането на забележителности е за хора с автомобили - каза той. - Те се движат с огромна скорост без никакво усилие от своя страна. Разглеждането на забележителности не е за пешеходци. Когато си с кола например, ти можеш да видиш една огромна планина и видът й те поразява с красотата си. Видът на същата тази планина няма да те порази по същия начин, ако я гледаш, докато вървиш пеш; ще те порази по съвсем друг начин, особено ако трябва да се катериш или да я заобикаляш.

Много горещо беше тази сутрин. Вървяхме по пресъхналото русло на река. Единственото общо между тази долина и сонорската пустиня бяха милионите насекоми. Комари и мухи от всички страни пикираха като бомбардировачи, нацелени право в ноздрите, очите и ушите ми. Дон Хуан ми каза да не обръщам внимание на бръмченето им.

- Не се мъчи да ги отмахнеш с ръка - твърдо произнесе той. - Вьзнамери ги далеч от себе си. Издигни около себе си енергийна бариера. Помълчи и от мълчанието ти ще се издигне бариерата. Никой не знае как става това. То е едно от нещата, които древните магьосници наричат енергетичен. факт. Спри вътрешния си диалог - само това се иска.

- Искам да ти предложа една странна идея -продължи дон Хуан, крачейки пред мен.

Трябваше да забързам, за да бъда по-близо до него и да не изпусна нито дума.

- Трябва да подчертая, че идеята е много смахната и ще срещне безмерна съпротива у теб - каза той. - Предварително те предупреждавам, че няма да я приемеш лесно. Но това, че е особена, не бива да те възпира. Ти се занимаваш с обществени науки, значи умът ти е винаги готов за изследвания, нали?

Дон Хуан най-безсрамно ме занасяше. Знаех го, но това не ме притесняваше. Може би от това, че вървеше много бързо, и аз трябваше с огромни усилия да му насмогвам, сарказмът му просто отскачаше от мен и вместо да ме раздразни, той ме разсмиваше. Неразделеното ми внимание бе фокусирано над нещата, които говореше, и насекомите престанаха да ми досаждат или защото бях вьзнамерил бариера от енергия около себе си, или защото бях толкова погьлнат от думите на дон Хуан, че повече не забелязвах бръмченето им.

- Та странната идея - каза той отмерено, оценявайки ефекта от думите си - е, че всяко човешко същество на тази земя, изглежда, има едни и същи реакции, едни и същи мисли, едни и същи чувства. Изглежда, всички хора откликват повече или по-малко еднакво на едни и същи дразнители. Тези дразнители, изглежда, са донякъде завоалирани от езика, на който говорят, но повдигнем ли воала, откриваме, че абсолютно едни и същи проблеми затормозяват всеки човек на Земята. Бих искал да се позаинтересуваш от това, естествено като учен, и да видиш дали не можеш да намериш формално обяснение за тази хомогенност.

Дон Хуан събра няколко вида растения. Някои от тях едва се забелязваха, бяха по-скоро от типа на мъхове и лишеи. Отворих пред него торбата му и продължихме, без да разговаряме повече. Когато набра достатъчно растения, той пое обратно към къщи, като вървеше пак така бързо. Каза, че иска да почисти и разпредели растенията, преди да са увехнали много.

Замислих се дълбоко над задачата, която ми беше очертал. Отначало се опитах да изровя в паметта си някакви статии или докладй по този въпрос. Реших да се заема с такова изследване и като начало да изчета всички достъпни ми материали на тема „национален характер". Темата кой знае защо ме ентусиазира и изпитах желание веднага да потегля за в къщи и да се заема със задачата, която ми бе поставил. Но преди да стигнем до неговата къща, дон Хуан седна на една висока тераса с изглед над цялата долина. Помълча още известно време. Не беше се запъхтял и се чудех защо спря да поседне.

- Твоята задача за деня - заговори внезапно дон Хуан с тон, който не предвещаваше нищо хубаво - е едно от най-тайнствените неща в магията, нещо, извън пределите на езика, недостъпно за обяснения. Днес излязохме с теб на разходка, разговаряхме, защото тайната на магията трябва да се потулва във всекидневния живот. Тя трябва да идва от нищото и да се връща в нищото. В това е изкуството на воина пътешественик: да мине през иглено ухо незабелязан. Така че приготви се - облегни здраво гръб на тази скала, по-далеч от ръба. Аз съм до теб в случай, че ти прилошее или паднеш.

- Какво се каниш да правиш, дон Хуан? - попитах аз с толкова явна тревога, че сам си дадох сметка и понижих глас.

- Искам да кръстосаш нозе и да навлезеш във вътрешно мьлчание - каза той. - Да кажем, че искаш да откриеш какви статии можеш да приведеш в доказателство или опровержение на това, което ти предложих да изследваш в твоята научна среда. Навлез във вьтрешно мълчание, но не заспивай. Това не е пътешествие в тьмното море на осъзнаването. Това е виждане от вътрешното мьлчание.

Доста трудно ми беше да навляза във вьтрешно мьлчание, без да заспя. Борех се с едно почти непреодолимо желание да заспя. Накрая успях и се намерих да се взирам към дъното на долината през обгърналия ме непроницаем мрак. И тогава видях нещо, което ме смрази до мозъка на костите. Видях гигантска, може би петметрова сянка, която подскачаше във въздуха и падаше на земята с безшумно тупване. Усещах тупването с костите си, но не го чувах.

- Те действително са тежки - каза ми на ухо дон Хуан. Държеше ме за лявата ръка с всички сили.

Видях нещо, наподобяващо мътна сянка, която шава по земята, после прави друг гигантски скок, дълъг към петнадесет метра, и отново се приземява със същото зловещо безшумно тупване. С все сили се мъчех да не загубя концентрацията си. Страхът ми надвишаваше всичко, което бих могьл да използвам рационално като описание. Бях приковал поглед в подскачащата сянка в дъното на долината. После дочух абсолютно своеобразно бучене - някаква смесица от пърхане на криле и бръмченето на неточно настроен радиоприемник и тупването, което последва, беше нещо незабравимо. То ни разтьрси и двамата с дон Хуан до мозъка на костите - гигантската мътно черна сянка се приземи направо в кракатани.

- Не се страхувай - властно каза дон Хуан. - Съхрани вътрешното си мълчание и тя ще изчезне.

Тресях се от главата до петите. Ясно съзнавах, че ако не задържа вътрешното си мьлчание в действие, мътната сянка ще ме покрие като одеяло и ще ме задуши. Без да загубя непроницаемия мрак около себе си, аз изпищях с цялата мощ на гласа си. Никога не бях изпитвал такава ярост и такова неописуемо безсилие. Мътната сянка направи нов скок, направо в дъното на долината. Аз продължавах да пищя, ритайки с крака. Исках да отблъсна от себе си това, което можеше да дойде да ме погълне, каквото и да беше то. Изпаднах в толкова силна нервна криза, че загубих представа за времето. Може да съм припаднал.

Когато дойдох на себе си, лежах на леглото си в къщата на дон Хуан. На челото ми беше сложена хавлиена кърпа, напоена с ледена вода. Изгарях в треска. Една от жените-магьосници от групата на дои Хуан разтриваше гърба, гьрдите и челото ми със спирт, но това не ми носеше облекчение. Огънят, който ме изгаряше, идваше от дълбините ми. Пораждаше го ярост и безсилие.

Дон Хуан се смееше така, сякаш това, което ставаше с мен, беше най-забавното на света. Смехът направо изригваще от него в нескончаеми пристъпи.

- Никога не бих помислил, че ще вземеш толкова присърце виждането на летача - каза той.

Той ме хвана за ръка и ме заведе в задната част на къщата, където ме натопи в огромна вана с все дрехите, обувките и часовника ми.

- Часовникът ми, часовникът ми! - извиках аз. Дон Хуан се преви от смях.

- Не би трябвало да носиш часовник, когато идваш при мен - каза той. - Виж как го изпорти сега!

Свалих сй часовника и го поставих на ръба на ваната. Знаех, че е водоустойчив и нищо няма да му стане. Потапянето във ваната страхотно ми помогна. Когато дон Хуан ме извади от ледената вода, вече що-годе се бях овладял.

- Абсолютно абсурдно зрелище! - само повтарях аз, неспособен да се отърва от това твърдение.

Хищникът, който ми бе описал дон Хуан, съвсем не беше добронамерен. Беше изключително тежък, огромен и бездушен. Чувствах презрението му към нас. Несъмнено той ни беше прекършил преди много векове и ни беше направил, както каза дон Хуан, слаби, уязвими и покорни. Съблякох мокрите си дрехи и се завих в едно пончо, седнах на леглото си и най-истински се разплаках, но не за себе си. Аз имах моята ярост, моето непреклонно намерение, които нямаше да му позволят да ме погълне. Плачех за моите близки, особено за баща ми. Никога до този момент не бях си давал сметка, че толкова много го обичам.

- Той никога не е имал късмет - чух се да повтарям отново и отново, като че ли думите не бяха мои. Горкичкият ми баща, най-внимателният човек, когото познавам, толкова нежен, толкова добър и толкова безпомощен.