Огледалото на ученика- Отговорността на ученика. Качества Любов, Съчувствие, Състрадание

Най-важен и най-труден за ученика момент на този етап от развитието е запазването на равновесие в подхода към проблема за отговорността. Защото само да се отклони от отговорността и всичко постигнато ще стане на пух и прах, и личността отново ще ликува, чествайки победата си. Затова колкото по-често той подхожда към проблема за отговорността решително и смело, с открито лице, толкова повече ще се изостря неговата внимателност и умение да разпознава отговорността си на всички нива на живота. Обаче чисто теоретичното умение да се оправя в дадена проблематика тук не е достатъчно; чувството за отговорност трябва задължително да присъства вътре, а да се достигне това е невъзможно без качеството любов.

Когато любовта е твърде малко, всичко започва да ги управлява егоизмът и в този случай личността ще печели победа след победа, отново и отново изтласквайки на светло същите методи и принципи, с които като че ли ученикът отдавна е приключил. Но личността е хитра и коварна и незабелязано се е погрижила те да не се окажат скрити прекалено надълбоко. Затова ако това много ви е дотегнало, ако не искате да бъдете постоянен източник на подобни абсурди, които покрай вас засягат и вашите близки, то незабавно и веднага променете курса.

Любовта е сестра на състраданието, а състраданието е способност да чувстваш себе си на мястото на другия. Ако ученикът е надарен с тази способност, той веднага ще чувства какво му е на ближния му в една или друга ситуация и ще знае как най-добре да му помогне в неговото нещастие. А какво да се прави, ако ученикът няма тази способност? Преди всичко на него трябва да му стане ясно, че преки, кратки пътища към състраданието няма. Тези пътища са винаги криволичещи и дълги. Някои са надарени с тази способност по рождение, тъй като в предишни животи те неуморно са я възпитавали и развивали в себе си. А други въобще не я притежават, тъй като очевидно никога преди не са се замисляли над това колко е важна и жизнено необходима тя за тях.

Подобен подход е предизвикан от това, че ученикът е още доста себелюбив, егоистичен и затова е загрижен изключително за себе си и своето благополучие. Затова всъщност му е все едно, че другите страдат заради него. Но ако в него се появи макар и нищожна частичка отговорност, веднага ще се пробуди и първото плахо съчувствие. Много често в ролята на такива подстрекатели влизат други хора, които му сочат, че той явно е лишен от чувството на състрадание. Той, разбира се, ще приеме това като глупава шега, защото това добро го има в него колкото искаш, стига да има къде да го денеш. Живот след живот преминава в подобно незнание, а отговорност за това, че не е изработил в себе си дарбата на милосърдието, той както не е имал, така и няма. Той е съвсем невеж какво значи да съпреживяваш чуждата мъка. Но така е съдено: ако на човека му е дадено нещо да притежава, то рано или късно ще го получи.

Ще настъпи момент, когато ще почувства, че без умението да подхожда отговорно към всички аспекти на живота той не може да направи и крачка напред и тогава на дневен ред ще излязат такива понятия като „състрадание” и „съчувствие”. Какво означават за него тези думи? Как разбира той милосърдието? Какъв смисъл носи то за него? Колкото е по-отговорен, толкова повече неговото внимание се фокусира върху аспекта на състраданието, което още не притежава. И когато най-после осъзнае докрай, че за последствията от своята негативна отговорност ще му се наложи да плаща скъпа цена – с кармичните полици на несгодите и горчивата съдба, много от които ще му бъдат предявени незабавно, още в същия живот – ето тогава ще му се наложи да се съгласи, че без тази способност очевидно наистина няма да мине.

Дълбоко в душата си той прекрасно разбира, че никой няма да премине през Вратата преди да е придобил способността за състрадание и милосърдие. По какъв начин можем да се чувстваме отговорни, ако нямаме в себе си и капка съчувствие? Душата все повече насочва мислите на ученика в тази насока, а липсата на необходимото знание ражда в него чувство на загуба и желание да го отстрани посредством ново знание, без което той никога няма да разбере точно в какво се състои същността на тази женствена  добродетел. Отговорът е много прост: същността й е в любовта. Където няма любов, там няма и състрадание. Истинската любов няма да помръкне от това, че човек ще поеме върху себе си отговорността за всичкото зло и лошо, което е извършил. Истинската любов точно в това се и състои – честно и без дълги колебания да се признаеш отговорен за една или друга зла мисъл и без да отлагаш задълго,  да се опиташ да смекчиш или неутрализираш последствията от направеното. Как по най-добрия начин да се помогне на страдащия? Ученикът, притежаващ дарбата на истинската любов, веднага ще оцени ситуацията и ще разбере какво е необходимо да се направи, за да утеши пострадалия, как да се погрижи за него, да го ободри и подкрепи, какви думи да му каже, за да намали или смекчи болката му и т.н. Наистина всичко е по силите на любовта!

Истинската любов в човека израства от зърното на неговата дълбока, искрена любов към своята собствена Божествена същност. Когато той прозре тази същност и истински я оцени и разбере, тогава ще може и да заобича. Учениците като правило повече са запознати с теоретичната страна на понятието „любов” и често бъркат любовта с физическото влечение, а нерядко даже с чувствена или ментална привлекателност. Но това не е истинската любов. Истинската любов по същността си е любов будхическа, свързана с чакрата на сърцето. Точно от там се излъчва това безкористно общочовешко чувство, съдържащо в себе си и милосърдие, и съчувствие, и състрадание. 

Единственият път за развитие и формиране в себе си на истинска любов е да обикнем своята собствена богоподобност. Звучи някак си просто, но на практика далеч не е така. Много ученици и досега страдат от непривлекателния и до голяма степен нелеп комплекс, под действието на който те непрекъснато си внушават, че нищо не струват, че за нищо не стават и т.н. Този комплекс за малоценност и липса на увереност в собствените сили ги правят мнителни хора, болезнено съсредоточени върху себе си, затова ако се случи да причинят някому зло или несправедливост, те веднага се изпълват със съжаление – не към този човек, а към самите себе си. Не може да се каже, че те никога не са се опитвали да бъдат отговорни за злото, което причиняват на другите, но по-далеч от това нещата не са отивали и още щом са се оказвали пред необходимостта да потвърдят знанието си на практика, те веднага са отстъпвали на предишните позиции и сега ако се съгласяват с това, че е необходимо да бъдат напълно отговорни за постъпките си, това е само на теория. Но доколкото с развитието на самите ученици техните стари механизми на отричане от последствията на направеното губят ефективността си, то при липсата на любов те са неспособни да изпитват нищо друго, освен съжаление към самите себе си.

Когато ученикът накрая се измъкне от този капан, той несъмнено ще разбере, че само теоретичната отговорност не стига и че покрай нея  е необходима още и чисто човешка отговорност т.е. отговорност за ближния, която всъщност е отговорност по дълг на любовта и милосърдието. Той трябва да се научи на отговорност на всички планове и във всички сфери на живота, ако наистина иска да премине през Вратата на Посвещението на физическо, астрално, ментално и каузално нива. Но за това е необходимо да разбере, че да обича себе си, а след това и всеки човек в заобикалящия го свят, той ще може само тогава, когато открие в себе си източника на неизчерпаема любов, която ще започне да се излива върху околните го като благоухаещ фонтан от милосърдие и човеколюбие.

Едва тогава той може да счита себе си за въплъщение на истинската любов, едва тогава той ще може да обича другите със силна, саможертвена любов, едва тогава ще може да се постави на тяхно място и ще бъде способен да съпреживява тяхната мъка и нещастие, едва тогава ще разбере истинския смисъл на състраданието. Запомнете това, скъпи братя и сестри на Пътя! Това има невероятно голямо значение за всеки от вас!