Карлос Кастанеда : ДА КАЖЕШ „БЛАГОДАРЯ“

Войните-пътешественици не оставят неизплатен нито един дълг — каза дон Хуан.
— За какво говориш, дон Хуан? — попитах аз.
— Време ти е да си оправиш сметките по някои задължения, които си поел през живота си — каза той. — Обърни внимание, това не означава, че някога ще ги изплатиш напълно, но е нужно поне да направиш този жест. Трябва да направиш едно символично разплащане, за да се компенсираш, за да удовлетвориш безкрайността. Веднъж ти ми разказа за две свои приятелки, които са имали голямо значение за теб — Патриша Търнър и Сандра Фланеган. Време е да ги намериш и да направиш на всяка от тях по един подарък, за който трябва да изразходиш всичко, което имаш. Трябва да направиш два подаръка, от които да останеш без пукнат грош. Това е жест.
— Не знам къде се намират те сега, дон Хуан — казах аз, вече готов да протестирам.
— Да ги откриеш — това е предизвикателството към теб. Ще ги търсиш под дърво и камък, докато ги намериш. Това, което възнамеряваш да направиш, е нещо много просто и все пак почти невъзможно. Твоето желание е да прекосиш прага на личните си задължения и с един скок да станеш свободен, за да можеш да продължиш нататък. Не успееш ли да преминеш този праг, тогава няма смисъл да се опитваш да продължаваш каквото и да било с мен.
— Но откъде ти хрумна идеята да ми възложиш такава задача? — попитах аз. — Измислил си я, защото смяташ, че е подходяща за мен ли?
— Аз не измислям нищо — каза той сухо. — — Получих тази задача от самата безкрайност. Не ми е лесно да ти казвам всичко това. Ако си мислиш, че страхотно се забавлявам с твоите изпитания, грешиш. Успехът на твоята мисия е от по-голямо значение за мен, отколкото за теб. Ако се провалиш, ти почти нищо не губиш. Какво толкова? Посещенията си при мен. Голяма работа. Но аз ще загубя теб, а с това ще загубя или продължението на приемствената ми линия, или възможността ти да я заключиш със златен ключ.
Дон Хуан замълча. Той винаги знаеше кога умът ми изпада в трескави размисли.
— Много, много пъти съм ти казвал, че войните-пътешественици са прагматици — продължи той. — Те не се отдават на сантименталности, носталгия или меланхолия. За войните-пътешественици има само борба и тази борба няма край. Ако си мислиш, че си дошъл тук, за да намериш покой или че това е затишие в живота ти, грешиш. Тази задача — да изплатиш дълговете си — не е водена от което и да било от познатите ти чувства. Тя е водена от най-чистото чувство; чувството на воина-пъ-тешественик, на когото предстои да се гмурне в безкрайността и точно преди да го стори, той се обръща назад да каже „благодаря“ на хората, които са му правили добро.
— Трябва да се изправиш пред тази задача с цялата сериозност, която тя заслужава — продължи гой. — Това е последната ти спирка, преди да те погълне безкрайността. Всъщност, ако воинът-пътешественик не бъде във възможно най-доброто си състояние, безкрайността няма да го докосне с жезъла си. Така че не се щади, не жали никакви усилия. Изпълни това безжалостно, но изискано, до край.
Бях се запознал с тези две личности, които дон Хуан определи като двете ми приятелки с огромно значение за мен, докато учех в колежа. Живеех в стаичката до гаража на къщата, която беше собственост на родителите на Патриша Търнър. Срещу квартира и храна аз се грижех да почиствам басейна от нападали листа, да изхвърлям боклука и да приготвям закуската за Патриша и себе си. Бях още семейният шофьор и момче за всичко: откарвах госпожа Търнър на покупки, купувах на господин Търнър алкохол, който трябваше да вмъквам тайно в къщата и после в кабинета му.
Той ръководеше застрахователна агенция и пиеше насаме. Беше обещал на семейството си, че повече няма да се докосне до чашка след няколко сериозни семейни кавги по повод прекаленото му пиене. Той ми довери, че страхотно намалил пиенето, но от време на време има нужда от някоя глътка. Кабинетът му, естествено, беше забранена зона за всички, с изключение на мен. Смяташе се, че влизам там, за да почиствам, но всъщност ходех, за да скрия бутилката му в една колона, която се предполагаше, че крепи свода на тавана в кабинета му, но всъщност беше куха. Трябваше да вмъкна тайно бутилката, да измъкна празната и да я върна в магазина.
Патриша учеше драма и музика в колежа и беше великолепна певица. Мечтата й беше да пее в мюзикъли на Бродуей. Излишно е да споменавам, че бях влюбен до уши в Патриша Търнър. Тя беше много стройна и със спортна фигура; брюнетка, с малко ъгловати черти и около една глава по-висока от мен — основното условие, за да откача по една жена.
Аз явно удовлетворявах дълбока нейна потребност — нуждата да се грижи за някого, особено като разбра, че татко й напълно ми вярваше. Тя стана моята малка мамичка. Без нейно съгласие не можех дори уста да отварям. Следеше ме като ястреб. Дори ми пишеше курсовите работи, четеше учебниците ми и ми ги разказваше в резюме. Това ми харесваше не защото исках някой да се грижи за мен — не мисля, че някога съм изпитвал такава потребност, — приятно ми беше, че именно тя го прави. Наслаждавах се на общуването си с нея.
Тя ме водеше почти всеки ден на кино. Имаше пропуски за всички големи кинотеатри в Лос Анжелис, благодарение на любезността на някои киномагнати към баща й. Самият господин Търнър никога не се възползваше от тях, смяташе, че е под достойнството му да показва пропуски в кината. Касиерите винаги искаха от приносителя на такива пропуски да подписва квитанция. Патриша подписвате без никакво притеснение каквото й падне, но понякога някои заядливи чиновници искаха личния подпис на господин Търнър, а когато отивах и го взимах, те не се задоволяваха само с подписа му, а искаха и шофьорската му книжка като документ за самоличност, удостоверяваш валидността му. Веднъж един от тях, нахакан младеж, направи коментар, който го разсмя, пък и мен, но от който Патриша се вбеси.
— Струва ми се, че вие сте по-скоро господин Търд — каза той с противна усмивчица, — а не господин Търнър.
Можех да подмина тази шегичка, но той ни подложи на най-дълбоко унижение, като отказа да ни пусне на прожекцията на „Завръщането на Херкулес“ със Стив Рийвз в главната роля.
Обикновено навсякъде ходехме и с най-добрата приятелка на Патриша, Сандра Фланъган, която живееше с родителите си в съседната къща. Сандра беше самата противоположност на Патриша. Беше почти толкова висока, но с кръгло лице, розови бузи и чувствена уста: здрава беше като бик. Изобщо не се интересуваше от пеене, вълнуваха я единствено чувствените наслади на тялото. Ядеше и пиеше абсолютно всичко, при това можеше и да го смели, а това, което окончателно ме свали, беше, че след като направо излъсква чинията си, тя успяваше да стори същото и с моята — нещо, което никога през живота си не бях постигал, понеже си бях доста придирчив. Тя имаше изключително атлетичен вид, но някак си грубоват, и то във всички отношения. Можеше да се бие с юмруци като мъж и да рита като магаре.
От любезност към Патриша аз правех същите услуги на родителите на Сандра, като на нейните: чистех басейна им, събирах нападалите листа по поляната им, изнасях боклука и изгарях хартиените и всякакви горими отпадъци. Това беше по времето, когато заради тези изгаряния на сметта по дворовете въздухът на Лос Анжелис беше толкова замърсен.
Дали защото тези млади жени бяха винаги около мен или поради тяхната непринуденост, но накрая се оказах лудо влюбен и в двете.
Потърсих съвет от един мой приятел, много особен младеж — Николас ван Хутен. Той имаше две приятелки и живееше и с двете в явно блаженство. За начало ми даде най-простия според него съвет: как да се държиш в киното, ако си с две приятелки. Каза, че винаги когато ходел на кино с двете си приятелки, обръщал изцяло внимание на тази, която седяла от лявата му страна. След известно време, когато момичета отивали до тоалетната, при връщането им той ги карал да си сменят местата. Ана сядала на мястото на Бети и никой не се усещал. Той ме уверяваше, че това било първата стъпка от един дълъг процес на привикване на момичетата да приемат като нещо естествено ситуацията им на трио; като малко старомоден, Николас използваше леко изтъркания френски израз menage a trois.
Последвах съвета му, когато с Патриша и Санди отидохме в нямото кино на булевард „Феърфакс“ в Лос Анжелис. Настаних отляво Патриша и я обсипах с цялото си внимание. Като се върнаха от тоалетната, казах им да си сменят местата. Тогава се залових с това, което ме бе посъветвал Николас ван Хутен, обаче Патриша изобщо не се примири с такива глупости. Стана и напусна киното, обидена, унизена и направо бясна. Понечих да я настигна, за да й се извиня, но Сандра ме спря.
— Остави я да си върви — каза тя с ядна усмивка. — Голямо момиче е. Има достатъчно пари да си вземе такси и да се прибере.
Хванах й се и останах в киното да се целуваме, макар и доста нервно и с чувство на вина от моя страна. Насред една страстна целувка усетих някой да ме дърпа за косата назад. Беше Патриша. Редът със седалките не беше закован на пода и се наклони назад. Атлетичната Патриша успя да отскочи встрани, преди седалките да се сгромолясат върху задния ред. Разнесоха се ужасените писъци на двама от зрителите, които седяха на крайните места до пътеката.
Съветът на Николас ван Хутен се оказа напълно непригоден. Патриша, Сандра и аз се върнахме у дома в гробно мълчание. Успяхме да позагладим конфликта насред куп нелепи обещания, сълзи и много усилия. Резултатът от нашите тристранни отношения беше, че накрая и тримата се оказахме съсипани. Не бяхме готови за такава авантюра. Не знаехме как да разрешим проблеми като привързаност, морал, дълг и норми на обществото. Аз самият не можех да изоставя едната заради другата, те също не можеха да се разделят с мен. Един ден, в разгара на страхотна душевна буря и направо от чисто отчаяние, тримата се разлетяхме в различни посоки, за да не се срещнем никога повече.
Чувствах се опустошен. Каквото и да правех, нищо не можеше да заличи следата от тях в живота ми. Напуснах Лос Анжелис и се потопих в нескончаема работа, в усилия да уталожа копнежа си по тях. Без никакво преувеличение мога най-искрено да кажа, че се озовах направо в ада и ми се струваше, че никога няма да се измъкна от там. Ако не беше се появило влиянието на дон Хуан над личността и живота ми, едва ли щях да издържа на собствените си демони. Казах на дон Хуан как съзнавам каква грешка е било това, което съм направил, че изобщо не ми е било работа да въвличам такива прекрасни хора в такава гадна, тъпа авантюра, която самият аз не съм бил готов да понеса.
— Всъщност грешката е в това — каза дон Хуан, — че и тримата сте били завършени егоманиаци. Представата за собствената ви значимост едва не ви е унищожила. Когато я няма собствената важност, тогава има само чувства.
— Достави ми удоволствието да направиш следното просто и искрено упражнение — продължи той, — което може да има огромен смисъл за теб: изхвърли от спомена си за тези две момичета всичко, което си си казвал за тях, от рода на: „Тя ми каза това и това, и тя се разкрещя, и после другата се разкрещя НА МЕН!“, и остани само на нивото на чувствата си. Ако не отдаваше такова значение на самия себе си, какво ще имаш като несъкратим остатък?
— Чистата ми любов към тях — отговорих аз сподавено.
— И тя днес по-малка ли е, отколкото е била тогава? — попита дон Хуан.
— Не, не е по-малка, дои Хуан — казах аз искрено и изпитах същата мъка, която ме преследваше години наред.
— Този път ги прегърни от твоето мълчание — каза той. — Не се дръж като мърша. Прегърни ги изцяло, за последен път. Но бъди с намерението, че това е последният път на Земята, възнамери го от своя мрак. Ако струваш нещо — продължи той, — то когато им направиш своя подарък, ти ще направиш дважди равносметка на целия си живот. Действия от такъв характер правят воина въздушен, почти пара.
Следвайки съветите на дон Хуан, аз взех тази задача присърце. Разбрах, че ако не изляза победител, щеше да загуби не само дон Хуан. Аз също щях да загубя, а каквото и да беше това, което щях да загубя, то беше толкова важно за мен, колкото онова, което дон Хуан бе окачествил като важно за себе си. Щях да загубя шанса си да се срещна с безкрайността и да я осъзная.
Споменът за Патриша Търнър и Сандра Фланъган ме хвърли в ужасно състояние. Опустошителното чувство за безвъзвратна загуба, което ме бе преследвало всичките тези години, беше все така силно. Когато дон Хуан изостри това чувство, аз разбрах ясно, че има неща, които остават с нас — както беше казал той — за цял живот, а може би и след това. Трябваше непременно да открия Патриша Търнър и Сандра Фланъган. Последното напътствие на дон Хуан беше, че ако ги намеря, аз не бива да се задържам с тях. Отпускаше ми се време само колкото да им се отплатя, да обгърна всяка от тях с цялата обич, която изпитвах, без ядните гласове на взаимните обвинения, самосъжалението или егоизма.
Пристъпих към колосалната задача да открия какви са станали или къде се намират. Започнах да разпитвам за хора, които познаваха родителите им. Родителите им бяха напуснали Лос Анжелис и никой не можеше да ме упъти къде бих могъл да ги намеря. Не беше останал никой, с когото да говоря за тях. Помислих си дали да не пусна обява във вестника. Но после съобразих, че може и да не живеят в Калифорния. Накрая се наложи да наема частен детектив. Чрез контактите си с държавни служби по регистрация и какво ли не той издири адресите им за две седмици.
Живееха в Ню Йорк, недалеч една от друга и приятелството им си беше останало все така близко, както някога. Заминах за Ню Йорк и се заех първо с Патриша Търнър. Не беше станала звезда в Бродуей, както бе мечтала, но участваше в постановки. Не се поинтересувах дали като изпълнителка или нещо в администрацията. Посетих я в офиса й. Тя не ми каза какво работи. Беше шокирана да ме види. Всичко, което можахме да направим, бе просто да седим, да си държим ръцете и да плачем. Аз също не й казах с какво се занимавам. Казах, че съм дошъл, понеже ми се е искало да я видя и да й направя подарък, който би изразил моята благодарност и че след това заминавам на пътешествие, от което не възнамерявам да се връщам.
— Какви са тези зловещи думи? — попита тя, явно истински разтревожена. — Какво се каниш да правиш? Да не си болен? Нямаш вид на болен.
— Казах това метафорично — уверих я аз. — Връщам се в Южна Америка и се каня да си търся съдбата там. Конкуренцията е жестока и условията са много сурови, това е всичко. И ако искам да успея, ще трябва да отдам всичко, което имам, на това.
Тя май се поуспокои и ме прегърна. Изглеждаше си същата, само че много по-голяма, по-силна, по-зряла и много изискана. Целунах и ръцете и ме изпълни необятен прилив на любов. Дон Хуан беше прав. Като се махнат взаимните обвинения, оставаха само чувствата.
— Искам да ти направя един подарък, Патриша Търнър — казах аз. — Пожелай си каквото поискаш и стига да е по възможностите ми, ще ти го купя.
— Ти да не би да си забогатял? — разсмя се тя. — Най-страхотното у теб е, че никога нищо нямаш, нито пък ще имаш. Със Сандра често си говорим за теб, почти всеки ден. Представяхме си, че паркираш колите на хората или живееш на издръжка на жени и т.н. и т.н. Извинявай, какво да се прави, ние още те обичаме.
Настоях да ми каже какво би искала. Тя се разплака и в същото време се усмихна.
— Ще ми купиш ли визоново палто? — попита ме тя разхлипана.
Разроших косата й и казах, че ще й купя.
— Ако не ти хареса, ще го върнеш в магазина и ще си вземеш парите обратно — казах аз.
Тя се разсмя и ме смушка с юмрук както някога. Трябваше да се връща на работа и се разделихме, след като й обещах, че ще дойда пак да се видим, но ако не дойда, държа да разбере, че силата, направляваща живота ми, ме е отнесла нанякъде, но въпреки това ще пазя спомена за нея до края на живота си, а може би и след това.
В действителност се върнах, но само за да видя от разстояние как й връчват коженото палто. Чух я как изпищя от удоволствие. Тази част от задачата ми бе приключена. Тръгнах си, но не се чувствах олекнал като пара, както ми беше казал дон Хуан, че ще стане. Бях отворил наново старата рана и тя започна да кърви. Това беше не толкова дъжд отвън, а по-скоро тънка мъглица, която сякаш ме пронизваше до мозъка на костите.
После тръгнах да се видя със Сандра Фланъган. Живееше в едно предградие на Ню Йорк, до което се стигаше с влак. Почуках на вратата й. Сандра отвори и ме погледна като че ли бях призрак. Силно пребледня. Беше по-красива от всякога, може би защото се бе позакръглила и изглеждаше огромна като къща.
— О, Боже, ти, ти, ти! — заекна тя, явно неспособна да изговори името ми.
Тя се разрида и за миг ми се стори, че е възмутена и готова да ме упрекне. Не й дадох възможност да продължи в тази посока. Мълчанието ми беше пълно. Накрая то подейства и над нея. Покани ме да вляза и седнахме в хола.
— Какво правиш тук? — попита тя, малко поуспокоена. — Не можеш да останеш! Аз съм омъжена жена! Имам три деца! И съм много щастлива в брака си.
Изстрелвайки думите като картечница, тя ми разказа, че мъжът й бил много надежден, без особено въображение, но добър човек, че не бил особено чувствен и тя трябвало много да внимава, защото лесно се уморявал, когато се любили, и понякога дори не можел да отиде на работа, лесно се разболявал, но успял да създаде три прекрасни деца и че след като се родило третото й дете, съпругът й, който май се казваше Хърбърт, просто престанал да го прави. Вече не можел, но това нямало значение за нея.
Опитах се да я успокоя, като я уверявах отново и отново, че съм дошъл само за минутка, че нямам никакво намерение да променям живота й или да я притеснявам по какъвто и да било начин. Разказах й колко трудно съм я открил.
— Дойдох тук, за да се сбогувам с теб — продължих аз — и да ти кажа, че ти си любовта на моя живот. Искам да ти направя един символичен подарък в знак на моята благодарност и неумиращата ми обич.
Тя изглеждаше дълбоко трогната. Засмя се открито, както някога. Заради пролуката между зъбите приличаше на дете. Казах й, че е по-красива от всякога, което искрено мислех.
Тя се засмя и каза, че се кани да мине на строга диета и че ако знаела за идването ми, щяла да я започне по-отдавиа. Но сега непременно ще я започне и следващия път ще я намеря така стройна, както е била някога Тя ми напомни какъв ужас бил животът ни заедно и колко дълбоко разстроена била. Дори си мислела, въпреки че е заклета католичка, да извърши самоубийство, но в децата си намерила утехата, от която се нуждаела, и че каквото сме правили някога, било младежки приумици, които никога не могат да се изличат, но трябва да се потулят някъде надълбоко.
Когато я попитах какъв подарък бих могъл да й направя като символ на моята благодарност и обич към нея, тя се разсмя и каза същото, което и Патриша Търнър ми бе казала: че аз дори пукало съм нямал, нито ще имам някога, защото такъв съм си бил създаден. Настоях да си поиска нещо.
— Можеш ли да ми купиш микробусче, в което да се поберат всичките ми деца? — попита тя през смях. — Искам понтиак или олдсмобил с всичките му приспособления.
Тя го каза, убедена до дъното на душата си, че сигурно не съм в състояние да й направя такъв подарък. Но аз го направих.
На другия ден аз шофирах колата на дилъра, който й откара микробуса. Паркирах наблизо и от прикритието си чух нейното възклицание, когато й доставиха микробуса. Но в съответствие с нейната чувствена природа изненадата и не беше радостна. Това беше реакция на тялото, хлипове от мъка и объркване. Тя се разплака, но знаех, че плаче не защото е получила подаръка. Това беше болезнен копнеж, който отекна и в мен. Рухнах на седалката в колата.
Във влака обратно за Ню Йорк, а после и по време на полета до Лос Анжелис непрекъснато изпитвах чувството, че животът ми изтича; изтичаше през мен като пясък от събрани длани. Изобщо не се чувствах освободен или променен от това, че съм казал „благодаря“ и „довиждане“. Тъкмо обратно, по-дълбоко от всякога усещах бремето на тази странна привързаност. Плачеше ми се. През ума ми отново и отново прелитаха заглавията на книги, които моят приятел Родриго Къмингс бе замислил, но така и никога не бе написал. Той се беше специализирал в тона да измисля заглавия. Едно от любимите му беше „Всички ще умрем в Холивуд“, друго — „Ние никога няма да се променим“, и едно, което ми беше най-любимо и бях откупил за десет долара — „Из живота и греховете на Родриго Къмингс“. Всички тези заглавия се въртяха в главата ми. Аз бях Родриго Къмингс, и аз се задъних във времето и пространството, и аз обичах две жени, повече от живота си, и това никога нямаше да се промени. И подобно на останалите му приятели, аз също ще умра в Холивуд.
Разказах на дон Хуан всичко това в отчета си за този мой псевдоуспех. Той най-безцеремонно отхвърли всичко това. Каза, че състоянието ми е просто резултат от моето самоугаждане и самосъжаление, а за да могат магьосниците да кажат „довиждане“ и „благодаря ти“, като истински имат предвид това, те трябва да променят дълбоко себе си.
— Още сега зарежи това самосъжаление — настоя той. — Раздели се с представата, че си наранен и какво ще остане като несъкратим остатък?
Несъкратимият остатък беше чувството, че съм направил окончателния си подарък на тях двете. Не с цел да възобновя каквото и да било или да нараня някого, включително себе си, а в истинския дух на това, което дон Хуан се опитваше да ми посочи — в духа на воина-пътешественик, чието единствено достойнство, както бе казал той, е да пази жива паметта за всяко нещо, което е оказало влияние над него и чийто единствен начин да каже „благодаря“ и „довиждане“ е чрез това магическо действие — да събере в своето мълчание всяко нещо, което е обичал.

Откъс от Активната страна на безкрайността, Карлос Кастанеда

Коментари

Популярни публикации