Захир - Ще разговаряме утре

Миналата седмица интервюирах един полицейски инспектор. Разказа ми как успява да изтръгне по-голямата част от необходимата му информация: като използва техника, която наричат „студено/топло". Обикновено разпита започва полицай, който се държи
грубо, заплашва, че за него правилата не важат, крещи, удря по масата. И когатозатворникът се изплаши, влиза „добрият" полицай, накарва колегата си да спре, предлага на задържания цигара, държи се приятелски с него и по този начин получава това, което иска.




- Известно ми е.
- Той обаче ми разказа и още нещо, което ме ужаси. През 1972 година група учени от
Станфордския университет в САЩ решили да създадат „изкуствен" затвор, за да проучат
психологията на полицейските разпити: подбрали двайсет и четири студенти доброволци
и ги разделили на „пазачи" и „престъпници".
В края на първата седмица се наложило да прекъснат опита: „Пазачите", момчета и
момичета с нормална ценностна система, от добри семейства, се превърнали в същински
чудовища. Мъченията станали ежедневна практика, а изнасилванията на „затворниците"
се възприемали като нещо естествено. Студентите, които участвали в проекта — както
„пазачите", така и „престъпниците", - получили толкова дълбоки психически травми, че
се наложило да останат дълго време под медицинско наблюдение и опитът никога
повече не бил повторен.

- Интересно.
- Как можеш да смяташ това за „интересно"! Говоря ти за нещо изключително важно: за
способността на човек да върши зло винаги когато му се предостави тази възможност.
Говоря ти за моята работа, за нещата, които научавам чрез нея!
- Именно това смятам за интересно. Защо се сърдиш?
- Да се сърдя? Как бих могла да се сърдя на някой, който не обръща ни най-малко
внимание на това, което казвам? Как би могъл да ме изнерви човек, който не спори с
мен, а само си лежи, загледан в празното пространство?
- Да не би да си пила?
- Ти дори и това не знаеш, нали? През цялата вечер бях до теб, а ти дори не си забелязал
дали съм пила или не! Обръщаше се към мен само за да потвърдя това, което ти бе казал,
или когато искаше да разкажа някоя хубава история за теб!
- Не разбираш ли, че съм работил цял ден и съм изтощен от умора? Защо не си легнеш?

Ще се наспим и ще разговаряме утре.
- Защото през всичките седмици и месеци от последните две години само това правя!
Опитвам се да разговарям с теб, но ти си изморен, трябва да спим и да говорим на другия
ден! Но на другия ден изникват много други неща, трябва да работиш, да присъстваш на
вечери, да спим и да разговаряме на по следващия ден! Ето така преминава животът ми:
в очакване на деня, когато отново ще мога да те имам до себе си. Докато се изморя,
престана да искам каквото и да било и си създам един свят, в който да се подслонявам
винаги когато имам нужда: свят, който да не е прекалено далечен, за да не създавам
впечатлението, че имам собствен живот, но и да не е много близко до твоя, за да не
изглежда, че превземам личното ти пространство.

- Какво искаш да направя? Да спра да работя ли? Да изоставя всичко, което сме
постигнали с толкова труд, и да заминем на круиз из Карибите? Не разбираш ли, че това,
с което се занимавам, ми харесва и нямам никакво желание да променям своя начин на
живот?
- В книгите си говориш за значението на любовта, за нуждата от приключения, за
радостта да се бориш за мечтите си. А сега пред мен стои писател, който не чете това,
което пише. Мъж, който смесва любовта с условностите, приключенията с излишните
рискове, радостта със задължението. Къде е човекът, за когото се омъжих и който слу-
шаше това, което говорех?
- А къде е жената, за която се ожених?
- Тази, която винаги те е подкрепяла, насърчавала, приласкавала? Тялото й е тук, тя
гледа канала „Сингел" в Амстердам, и мисля, че ще остане с теб до края на живота си!
Ала душата на тази жена е на прага на тази стая, готова да си тръгне.
- Но защо?
- Заради проклетата фраза „Ще разговаряме утре". Смяташ ли, че е достатъчно
основание? Ако не ти се струва достатъчно, помисли си, че жената, за която си се оже-
нил, е била влюбена в живота, пълна с идеи, с радост, с желания, а сега е на път да се
превърне в домакиня.
- Това е смешно.
- Добре, смешно е. Говоря глупости! Маловажни неща, като се има предвид, че имаме
всичко, преуспели сме, разполагаме с много пари, никога не споменаваме един пред друг
за евентуални любовници, никога не сме изпадали в кризи на ревност. Освен това на
света има милиони деца, които гладуват, войни, болести, урагани, трагедии, които се
случват всяка секунда. Как бих могла да се оплаквам?
- Не смяташ ли, че е дошло времето да имаме дете?
- Всички семейства, които познавам, решават проблемите си по този начин: като си
раждат дете! Нима ти, който винаги си държал толкова много на свободата си и си
смятал, че ще е по-добре да отложим детето за по-късно, сега си на друго мнение?
- Мисля, че сега моментът е подходящ.
- А според мен не би могъл да бъде по-неподходящ! Не, не искам дете от теб - искам
дете от мъжа, когото познавах, който имаше мечти, който беше до мен! Ако някой ден
реша да забременея, ще бъде от мъж, който ме разбира, придружава ме, изслушва ме,
желае ме истински!
- Вече съм сигурен, че си пила. Обещавам ти да разговаряме утре, но сега те моля да си
легнеш, много съм изморен.
- Тогава ще разговаряме утре. И ако душата ми, която е на прага на тази стая, реши да си
тръгне, това няма да се отрази особено върху живота ни.
- Тя няма да си тръгне.
- По-рано ти много добре познаваше душата ми, но вече от години не разговаряш с нея,
не знаеш колко се е променила, как ОТЧАЯНО моли да я изслушаш. Дори и да става
дума за банални теми като например за опити в американски университети.
- Щом душата ти се е променила толкова, ти защо продължаваш да бъдеш същата?
- От страх. Защото вярвам, че утре ще разговаряме. Заради всичко, което сме изградили
заедно и не бих искала да го видя как се руши. Или заради най-сериозната от всички
причини: защото така съм свикнала.
- Но преди малко ти обвиняваше мен във всичко това!
- Прав си. Погледнах те, помислих, че си ти, а всъщност това съм аз. Тази нощ ще се
моля от пялото си сърце и ще вложа всичката си вяра: ще помоля Бог да не позволи да
прекарам останалата част от живота си по този начин.


Паулу Коелю : Захир