Захир - Време да раздираш, време да съшиваш

Изчаквам ръкоплясканията да свършат, театърът е пълен. Готов съм да започна това,
което не ми позволи да спя предишната нощ: ще изнасям лекция.

Водещият започва с думите, че не е нужно да ме представя, което е кощунство, нали той
затова е в залата, нима не си дава сметка, че много от присъстващите вероятно не знаят
кой съм, тъй като може би са ги довели тук техни приятели. Въпреки тези свои думи
обаче той все пак споменава някои биографични данни, говори за качествата ми, за
наградите ми, за милионите продадени книги. Накрая изрежда спонсорите, на които
благодари, поднася ми поздравленията си и ми дава думата.

Аз на свой ред също му благодаря. Казвам, че най-важните неща, които бих искал да
споделя, са в книгите ми, но смятам, че имам едно задължение към моята публика: да
разкрия човека, който стои зад текстовете. Обяснявам, че за човешкото същество е
типичен стремежът да показва най-доброто от себе си, защото постоянно търси любовта,
себеутвърждаването. Ето защо моите книги винаги ще бъдат като планински връх, който
изплува сред облаците, или като хоризонт в океана: там грее светлина, всичко като че ли
е на мястото си, но под повърхността се крие непознатото, мракът, постоянното търсене
на собствената идентичност.

Разказвам колко трудно ми е било да напиша Време да раздираш, време да съшиваш и
как едва сега съм разбрал някои части от книгата си, след като съм я препрочел, което
потвърждава, че творението винаги е по-щедро и по-велико от твореца.
Споделям, че ми е много досадно да чета интервюта и да присъствам на лекции, на които
авторите обясняват книгите си и персонажите в тях: щом написаното само по себе си не
е достатъчно красноречиво, книгата не заслужава да бъде четена. Писателят излиза пред
публиката, за да разкрие своята вселена, а не за да се опитва да обяснява творбата си; ето
защо започвам да разказвам едно мое преживяване:

— Преди известно време бях в Женева за поредица от интервюта. В края на един
натоварен ден излязох да се поразходя из града, тъй като една моя приятелка ми се беше
обадила, че няма да може да вечеря с мен. Вечерта беше много приятна, улиците - пусти,
баровете и ресторантите -оживени и всичко изглеждаше така, както би трябвало да бъде.
 

Беше спокойно, красиво, и изведнъж......изведнъж си дадох сметка, че съм съвсем сам. Нормално е много пъти да съм оставалсам през тази година. Нормално е приятелката ми, която се намира на два часа път със самолет, да ме очаква. Нормално е след подобен напрегнат ден да поискам да се разходяиз уличките на стария град, без да се налага повече да говоря, и само да съзерцавам заобикалящата ме красота. У мен обаче се появи чувството на потискаща, тревожна самота - нямаше с кого да споделя града, разходката, впечатленията си. Извадих
мобилния си телефон; в края на краищата имах доста приятели в Женева, ала беше късно
да звъня на когото и да било.

Поколебах се дали да не вляза в някой бар и да си поръчам питие — със сигурност щяха да ме познаят и някой щеше да ме покани да седна на неговата маса. Устоях обаче на изкушението и реших да изживея този момент докрай.

Открих, че няма нищо по-лошо от това да чувстваш как на останалите им е все едно дали
съществуваш, или не, как изобщо не се интересуват какво мислиш за живота, как светът
може да мине прекрасно и без твоето неудобно присъствие.

Започнах да се питам колко ли милиона души в този момент - независимо, че са богати,
красиви, очарователни -са убедени, че са излишни, нещастни, защото са сами тази вечер,
предишната вечер също са били сами, а може би ще бъдат сами и утре. Студенти, които
няма с кого да излязат, възрастни, седнали пред телевизорите, сякаш те са последното им
спасение, бизнесмени в хотелските си стаи, питащи се дали това, което правят, има
смисъл, жени, които цял следобед са се гримирали и са си правили прически, за да
отидат в някой бар, преструвайки се, че са там не за да си търсят компания, а само за да
се уверят, че все още са привлекателни. Ала когато мъжете ги забележат и се опитат да
завържат разговор с тях, те ги отблъскват с надменно изражение, защото изпитват
комплекс за малоценност, страхуват се да не би мъжете да открият, че са самотни майки
или че работят нещо безинтересно, или че не са в състояние да разговарят за политика,
понеже са заети от сутрин до вечер, за да си изкарват прехраната, и нямат време да четат
вестници.

Хора, които се поглеждат в огледалото и решават, че са грозни, и понеже смятат, че
красотата е от първостепенно значение, се примиряват с това да прекарват времето си в
разглеждане на списания за красиви, богати и известни личности. Мъже и жени, които
току-що са вечеряли и биха искали да си поговорят, както са правели по-рано, но сега
имат други задължения, по-важни неща за вършене, отлагат разговора за утре, а това
„утре" никога не настъпва.

В същия този ден бях обядвал с една позната, която току-що се бе развела и по този
повод ми заяви: „Сега разполагам с всичката свобода, за която съм мечтала." Какво
заблуждение! Никой не желае точно такъв вид свобода, всички искаме да сме обвързани,
да има някой до нас, с когото да разглеждаме красотите на Женева, да обсъждаме книги,
интервюта, филми или просто да си разделим един сандвич, защото нямаме достатъчно
пари, за да си купим два. По-добре да изядеш само половин сандвич, но да не си сам! По-
добре една жена да бъде принудена да прекъсне разходката си, защото мъжът й бърза да
се прибере вкъщи, за да гледа важен мач по телевизията, или един мъж да не успее да
довърши изречението си за кулата на катедралата, защото жена му спира пред някоя
витрина, отколкото всеки от тях да има Женева за себе си и да разполага с всичкото
време и спокойствие на света, за да я разгледа.

По-добре да останеш гладен, отколкото да останеш сам. Защото, когато си сам - не
говоря за самотата, която сами сме избрали, а за тази самота, която сме принудени да
приемем, — сякаш преставаш да бъдеш част от човешкия род.

В красивия хотел на другия бряг на реката ме очакваше удобният ми апартамент,
любезният персонал, първокласното обслужване - и всичко това ме караше да се
чувствам още по-зле, защото трябваше да съм доволен и щастлив от постигнатото.
По пътя към хотела срещнах други хора в моето положение и забелязах, че погледите им
са различни: на някои бяха арогантни, защото предпочитаха да се преструват, че сами са
избрали самотата в тази красива вечер, а на други бяха тъжни, тъй като се срамуваха, че
са сами.

Разказвам всичко това, защото наскоро си спомних за един хотел в Амстердам, за една
жена, която тогава беше до мен, говореше с мен, разказваше ми живота си. Споделям
пред вас всичко това, тъй като макар и според Еклисиаст да има време за раздиране и
време за съшиване, понякога времето за раздиране нанася много дълбоки рани. Защото
има нещо още по-лошо от това да вървиш самотен и нещастен из Женева и то е да си с
някого и да го караш да се чувства така, сякаш той е без каквото и да било значение за
твоя живот.

За миг се възцари тишина, след което хората започнаха да ръкопляскат.

Паулу Коелю : Захир