Зрелост и зависимости - Трите въпроса, Хорхе Букай

- Извинете, господине, аз знам кой сте вие, но можете ли да ми кажете кой съм аз?

 Вярно е, че трудно бихме стигнали до подобна крайна зависимост, когато другите ни казват кои сме. И все пак ще се озовем в опасна близост до нея, ако се откажем от собствения си поглед и се виждаме само през очите на околните или се самоопределяме според тяхната представа за нас.

Наред с всичко останало, зрелостта е способността да проумеем предизвикателствата пред нас, да направим своя избор сред множеството предоставени възможности и изправени пред външни стимули, да вземаме решенията, които ни прилягат най-добре, и да сме сигурни, че са продиктувани от собствените ни убеждения, а не от нечии чужди.

За да бъде това решение истински зряло и трезво, не е достатъчно просто да премислим какво ще изключим (или елиминираме) от живота си. Не е достатъчно да отстраним от обкръжението си онези, на които някога - поради липса на воля или решимост - сме позволили да се разпореждат с живота ни, както им хрумне. Необходимо е нещо повече. Много е важно да разберем и прекъснем онези нездрави вътрешни механизми, които - въпреки факта, че отдавна сме пораснали - продължават да пораждат зависимости и ни карат да действаме така, сякаш сме още деца.

За мен зависимостта винаги е била гибелна и нездрава; тя е избор, който - въпреки хилядите аргументи в негова защита - безвъзвратно води до незрялото и безотговорно поведение на онези, които отказват да поемат отговорност за собствения си живот.

Не говоря за хора, изпаднали във временна криза, нито за такива, които са наранени и болни. Не говоря за хората с увреждания, нито за страдащите от психически заболявания. Не става дума за малки деца, нито за незрели младежи.

Всички те със сигурност се намират в някаква степен на зависимост и в това няма нищо лошо или ужасно, защото не могат да живеят по друг начин. Съвсем различно стоят нещата при зрелите хора, които продължават да избират зависимостта от някого - защото така им е удобно, от нехайство, от интерес, от какво ли не, - и тези решения понякога ги водят до задънена улица. Често казвам, че моят най-сериозен аргумент срещу зависимостта е нежеланието ми да поощрявам имбецилността.

Научих се да използвам тази дума, след като се запознах с едно изследване на Фернандо Саватер. И така, в тесния смисъл на думата, имбецилът е човек, който по дефиниция се нуждае от някого, който да му служи като опора, докато върви напред. Разбира се, не всички зависими индивиди са еднакви. Съществуват различни типове имбецили.

Интелектуални имбецили, които са убедени, че нямат нищо в главата си (или се боят, че ще се изхаби, ако го използват), и затова се допитват до другите: „Какъв съм аз? Какво трябва да направя? Накъде трябва да вървя?". Когато им се наложи да вземат решение, започват да разпитват наляво и надясно: „Ти какво би направил на мое място?". При всяко предизвикателство свикват екип от съветници или познати, „които разбират от тези неща", за да мислят вместо тях. Тъй като наистина са убедени в неспособността си да разсъждават, те прехвърлят отговорността за това върху другите, което само по себе си е достатъчна причина за безпокойство. Това поведение крие рискове за околните, тъй като интелектуалните имбецили твърде често оставят погрешното впечатление, че са мили, внимателни и скромни. Благодарение на способността си да събират хора около себе си, много от тези имбецили могат да спечелят популярност и да заемат отговорни длъжности, без никога да са притежавали способностите за това.

Емоционалните имбецили са тези, които постоянно зависят от това някой да им казва, че ги обича, че държи на тях, че са красиви или добри. Емоционалният имбецил непрестанно търси човек, който да му повтаря, че никога, никога, ама никога няма да престане да го обича. Всички изпитваме естественото желание да бъдем обичани от любимия човек, но то е съвсем различно от изискването той или тя да посвети живота си на това да ни уверява в любовта си.

Винаги съм вярвал, че въпреки всичко, което казват хората, ние, мъжете, сме по-склонни към емоционална имбецилност, отколкото жените. Когато при тях има подобна зависимост, тя се проявява във фактически, а не в емоционални действия.

Нека вземем хиляда отскоро разделени семейни двойки и да наблюдаваме какво се случва с тях три месеца по-късно. Деветдесет процента от мъжете съжителстват или почти съжителстват с друга жена, докато деветдесет и девет процента от жените продължават да живеят сами или с децата си. Ако разговаряме с жените, те ще кажат, че може да намерят партньор, а може това да не се случи; много от тях ще потвърдят, че понякога желаят или си мечтаят да са с някого, че мисълта да срещнат човек, с когото да споделят ежедневието си, не им е неприятна, но всички ще заявят, че трудно биха се примирили с „какъвто и да е" партньор само за да се спасят от отчаянието, обземащо ги вечер, когато се прибират в тъмната къща. Това е присъщо на мъжете.

И най-накрая...

Морални имбецили - без съмнение те са най-опасни от всички. Нуждаят се от непрекъснато одобрение от обкръжението си, за да вземат решения.

Моралният имбецил е човек, който се нуждае от другите, за да има кой да му казва дали това, което прави, е правилно или не; той е постоянно зает да сверява дали каквото иска да направи, отговаря на това, което повечето хора биха сторили. Моралният имбецил прекарва времето си в проучвания дали трябва, или не трябва да си смени колата; дали е добра идея да си купи нова къща или не; дали моментът да има дете е подходящ или не.

Не е лесно да се защитим от набезите на моралните имбецили. Можем просто да се опитаме да не отговаряме на въпросите им за това как например трябва да се прегъва тоалетната хартия; но мисля, че в дългосрочен план е най-добре да... ги избягваме.

Прекомерната зависимост

С течение на времето зависимият развива склонност да съсредоточава своята зависимост - била тя морална, интелектуална или емоционална - в един-единствен човек от обкръжението си. Чувства, че от този човек зависи не само дали ще продължи напред, но дали изобщо ще съществува. Когато това се случи, зависимостта престава да бъде симптом или поведение и се превръща в заболяване. Зависимият индивид започва убедено да вярва, че не може да оцелее без другия.

Развитието на тези случаи е напълно предвидимо. Под влияние на заблудата си зависимият започва да подчинява всяко свое действие на патологичната връзка. Тя нерядко предизвиква у него противоречиви чувства, тъй като в нея вижда както своето избавление, така и мъчението си. Всичко, което прави, е вдъхновено, направлявано, подтиквано или посветено на това да ласкае, разгневява, съблазнява, награждава или наказва човека, от когото зависи.

Съвременната психология е обособила този вид нездрави връзки в отделна категория под общото наименование „отношения на съзависимост"(1).

С оглед на диагностицирането и лечението на съзависимостта съвременната психотерапия разглежда заболяването като пристрастеност към определена връзка и го приравнява към другите видове зависимост. Симптомите и проявленията на съзависимостта са сходни с тези на останалите зависимости, като единствената (и несъществена) разлика е, че при съзависимия функцията на „наркотик" бива изпълнявана от определен тип хора или конкретен човек.

Точно както при синдрома на наркоманията, и тук има заложена склонност към пристрастяване. Ако тя се развие, индивидът може да прибегне към почти или напълно ирационални действия, за да се снабди с „наркотика" си. Подобно на повечето пристрастявания, ако пациентът изведнъж се окаже лишен от наркотика си и не успее да си го набави, може да изпадне в отчаяние, в което терапевтите, работещи с алкохолици, биха разпознали началните прояви на абстиненция. Във всеки случай следва да поясним още в началото, че при съзависимостта се случва същото, както при останалите пристрастявания: независимо от сериозността или продължителността на състоянието, ако е налице искрено желание за преодоляване на заболяването, то може да бъде излекувано.

В много отношения съзависимостта представлява най-висшата степен на патологична зависимост. Най-вече когато пристрастяването бива замаскирано като силна любов, а зависимото поведение се представя пред другия под лъжливия претекст: „Не мога да живея без теб", или преувеличената потребност от присъствието на любимия човек, представяна като: „Аз съм нищо, ако ти не си до мен".

Твърде често много от пациентите - както мъже, така и жени - казват:

- Но ако обичам някого, и то с цялото си сърце... Чувството, че не мога да живея без него, не е ли съвсем истинско и дори здравословно?

Винаги отговарям:

- Не. Никога не е здравословно... И най-лошото е, че не е и истинско.

Понякога, в пристъп на жестокост, добавям:

- Все пак може би не това е най-лошото. Най-лошото е, че няма нищо вярно в думите на някого, че НЕ може да живее без теб, въпреки че се кълне в противното. Съжалявам.

И пояснявам, че наистина съжалявам, макар да знам, че - както се пееше в една песен - „истината нивга не е тъжна, само е непоправима".

Неизбежната и тъжна истина е, че винаги, винаги може да живеем без другия... Винаги! И има двама души, които трябва да са наясно с това:

 Аз и този, който е до мен

 

Откъс от книгата на Хорхе Букай - Трите въпроса